Нешка Робева: Водещи са почтеността и спортсменството
Длъжна съм да напиша книга, защото хората ми вярват и искат истината.
Легендарната треньорка Нешка Робева споделя за емоциите, свързани с юбилейния концерт на трупата й „Нешанъл арт“, за радостта си от постиженията на младите, за приятелите, благодарността, за огорченията и за своите нови проекти.
Г-жо Робева, с грандиозен концерт в зала 1 на НДК отбелязахте 20-годишнината на трупата „Нешанъл арт“. Постигнахте огромни успехи със своите спектакли „Орисия“, „Арамии“, „Два свята“, „Готови ли сте?“, „Кармен от Факултето“, „Няма такова шоу“ и „Има такова шоу“. В препълнените зали, из цяла България и по света, публиката ви посрещаше възторжено и ви аплодираше. Същия възторг предизвикахте и на юбилейния си концерт „Купон по нашенски“, в който видяхме фолклор, художествена гимнастика, класическа музика, балет, модерни танци. Участваха голяма част от артистите на трупата през тези 20 години, както и много приятели, излизали на сцената на различните концерти и представления. С каква емоция върнахте всички отново на сцената?
– В действителност двадесетата ни годишнина беше през 2020 година. Имахме запазена дата в НДК, но заради пандемията затвориха залите. През 2021 година разрешаваха да се заемат само една трета от местата в салоните. Много се колебаех дали да правим юбилей с две години закъснение. Не се чувствах добре. Впрочем бях вече трета година на село, питах се какъв е смисълът. Тогава ме поканиха да журирам на фолклорен фестивал в селото. Беше прекрасно, вълнуващо… На площада играеха и участници, и публика. Усетих, че хората искат да се откъснат от всичко преживяно, искаха да заживеят отново. Тогава се обадих на колегата си и казах да съобщи в НДК, че ще участваме.
Бях го измислила – ще направя спектакъл за тях – моите момичета и момчета. Поканих най-добрите ни приятели, включих и децата от „Левски“, Шампионите, малките танцьори от Етрополе… Когато поканих, обаче бившите танцьори от Шоуто, всичко се преобърна нагоре с краката. Те искаха да участват. Оставих всичко в техни ръце и се предадох. На всичкото отгоре се тръшнах от грип през последните две седмици…
Благотворителна кауза ли е отново в основата на концерта?
– През последните 4 години, откакто разпуснах състава и разбрах за бедственото положение на клубовете по художествена гимнастика, аеробика, естетическа гимнастика, както и на почти всички останали, разпределяме парите, които събираме между КХГ „Левски“ и останалите. Тази година предложих да платим и на артистите, и на моите танцьори – почти всички отказаха. Като се разплатим с НДК, осветление, озвучаване, всичко, което сме събрали, до стотинка ще отиде за подпомагане на работата с децата – в спорта и самодейността, както и в Русе, за басейн. Радвам се, че можем да помагаме. Радвам се.
Като състезателка бях любимка на публиката, с този спектакъл исках да се сбогувам с нея, да изразя огромната си благодарност за изключителното доверие и обич, с които ме е дарявала през годините, да предам щафетата и да я зарадвам с това, че редом с нас растат прекрасни български деца, млади хора – безкрайно талантливи, здраво стъпили на земята и влюбени в България. В мислите си помолих публиката да ги приеме, да им се довери и подкрепя, така както го е правила за мен.
Едно много специално участие – на световните шампионки от ансамбъла по художествена гимнастика и на новата световната шампионка от Италия София Рафаели, възпитаничка на Жулиета Канталупи, внучката на Вашата треньорка Жулиета Шишманова бяха най-очакваните гости от феновете на художествената гимнастика.
– О, да… Преди години Жули идваше в „Левски“, тренираше и се състезаваше, заедно с нашите момичета, играеше и в шоуто. Жули е изключително дете за мен. Когато й се обадих с предложение за участие, се съгласи веднага. От аерогарата, влязоха направо на репетиция със София Рафаели. Участваха в спектакъла и в 5.00 сутринта излетяха за Италия. Жули отказа всякакво заплащане с думите – „Госпожо, дошла съм да помогна“. Нашите шампионки, както и малката Стилиана – също. Те ми връщат надеждата, че не всичко е пари в този свят, че възпитаваме, освен спортисти и хора. Човеци!
Обявихте, че правите последно шоу. Казахте ли наистина „сбогом“ на публиката или вече узрява идеята за нов проект?
– Идеята узрява, защото „моите“ ме подлудиха. „Нали ще играем пак. Нали няма да се откажете?“ Нали? Нали? Обещах, но им казах да се споразумеят с началника отгоре… Все пак 77 години са си сериозна възраст. Ще продължим, ще ги подкрепям във всяко подобно начинание, докато ме държат краката. Какво да се прави – орисия…
Още един юбилей се отбелязва тази година – 70-годишнината на българската художествена гимнастика. С Вашето име са свързани нейните най-големи успехи. Вашите възпитанички завоюваха 294 медала, 7 световни, 10 европейски титли и 1 вицеолимпийска титла индивидуално, както и 7 световни, 6 европейски и 1 вицеолимпийска титла при ансамблите. Каква е цената на тези успехи?
– Знаете ли този въпрос ме затруднява. Един и същи успех се оценява по-различен начин от различните хора. По много, много различен начин. Но цената е висока. Друго не може и да бъде. Една победа на световно ниво е неоценима. Сега, като верни последователи на не знам какви си ценности, се мъчим всичко да изчисляваме в парични единици. Не, не е така.
Коя е Вашата най-голяма гордост и кое смятате за Ваше най-голямо постижение? Като погледнете назад, има ли нещо, което бихте променили?
– Не ни е дадено да знаем бъдещето, така че, каквито и изявления да направя сега, биха били нечестни. Мъчила съм се да запазя почтеност в упражняване на професията си, в общуването с хората, в отношението си към една или друга кауза. Действала съм според тогавашните си разбирания. Не съм лъгала. Не съм трупала ползи. Сигурно съм грешала. Може би дори много пъти. Не знам. Опитвам се и сега да запазя почтеност. Имаше и тежки времена и ако трябва да говоря за нещо или някои с които да се гордея, те бяха моите момичета, по-късно и момчета. С моите колеги. Когато имах нужда от защита, те бяха до мен. Сега времената са други. Пак имам с кого да се гордея, другите не ги съдя.
Вашата последна гимнастичка Рейчъл Стоянов стана световна шампионка с ансамбъла на шампионата в София през септември. Изпитвате ли удовлетворение от реализацията на нейния талант и на труда, който положихте за израстването й?
– О, да! Рейчи ми създаваше толкова ядове, но и много радост. Дори известно удивление. Отдавна съм нежелана персона в българската гимнастика, след като се върнах в залата за известно време, всяко дете, което поемах, биваше наказвано. „Левски“ биваше наказван заради мен. Да, не мога да не изразя радостта си от това, че Рейчи споменава името ми…
Вече все по-рядко се чува това прекрасно „Благодаря, учителю“. Дааа, зарадваха ни децата. Две световни титли в ансамбъл – Рейчи и Камелия, две в естетическата гимнастика – Сиби и Мимето. Първо място в комплексната класация на клубовете. Радвам се. Безкрайно се радвам, още повече, че младите треньори и Валя Симеонова, която ме замести, го постигнаха сами. Радвам им се.
Президентът на ФИГ Моринари Ватанабе е ваш ученик и близък приятел. Търси ли Вашето мнение за пътя, по който трябва да върви художествената гимнастика и за промените, които трябва да се направят в правилника?
– Когато Мори е в България, винаги се обажда. При тях Учителят е на особена почит. Спомням си при едно от пътуванията ми в Япония, Мори ме помоли да го придружа, за да засвидетелстваме заедно почитта ни към неговия учител. Пропътувахме стотици километри, за да стигнем до неговия град. Радостта на учителя и почитта на ученика са запечатани завинаги в съзнанието ми. Когато се
виждаме, разговаряме и за правилата и за изгубената красота в гимнастиката и за това, какво иска той да направи. Мори ми е като син. В най-тежките времена, както за мен, така и за България, той не ни изостави.
Какво ще отговорите на появили се мнения на бивши шампионки, че големите постижения на българската художествена гимнастика през 80-те и 90-те години не винаги са били заслужени, че понякога сме били първи с грешки?
– Ще им благодаря. Значи съм възпитала у тях чувство за самокритичност. Значи са забелязали у себе си грешки, които дори съдиите не са видели. Предпочитам да казват това, вместо да сочат многобройните ни срамни ощетявания. Но бих искала да знаят, че ако някога са били надценени, аз не съм участвала в договорки. Да, сигурно е имало такива, след като една известна наша състезателка описва как на световното първенство в Сараево през 1989 година, наша ръководителка се договорила България да вземе абсолютната титла, заедно със СССР, как аз съм влетяла и съм развалила далаверата. Да, не съм била свидетел на договорките, можех само да предполагам.
Никъде не съм влетявала. Когато прочетох това самопризнание, бях удивена от глупостта на небезизвестната наша състезателка и погнусена. Когато са били при мен, когато нашият колектив ги е подготвял, момичетата са воювали и печелили победите си ПОЧТЕНО! Почтеност и спортсменство – това е било водещото през всичките ми години в спорта. В това се опитвах да възпитавам и състезателките. Болшинството го приеха.
Не мога да отмина темата за насилието в художествената гимнастика. В края на октомври гръмна огромен скандал в италианската гимнастика, свързан с оплаквания на гимнастички за физическо насилие и психически тормоз, довели да сериозни здравословни проблеми, депресии, хранителни разстройства и дори мисли за самоубийство. Директорът на италианския национален отбор е с премахнати правомощия, води се разследване от прокуратурата. Кога се прекрачва границата между дисциплината в тренировъчния процес и физическото и психическо малтретиране?
– Да, разбирам Ви. Аз съм обвинявана в различни времена като насилник, след това съм получавала извинения, при смяна на конюнктурата, пак съм обвинявана и пак извинявана или не. Впрочем през 1988 година желанията да бъда заклеймена, разследвана и осъдена бяха изключителни и разнопосочни. Може да Ви прозвучи странно, но тогава държавата Япония ме защити, както и Българското посолство и консулство. Служителите изпратиха изложението си до ЦК на БКП. Понеже усещам, че мераците се възраждат и то от тези, които тогава бяха поддакващите и обслужващите, ще кажа, че имам навика да пазя документи, интервюта, писма и т.н. Сега е модерно, сега правоговорът и политически коректното поведение се оценява, както и тогава. Сега историята трябва да се пренапише. Което е пълна тъпотия. Това беше, просто една вметка.
Насилие? Физическо? Психическо? Винаги съм била и съм против! Друг е въпросът дали вярвате на 100% в това насилие, особено когато е съобщено години по-късно? Като човек, работил години с деца, знам какви сладки манипулатори са.
Подобен случай имаше в Германия. Галя Криленко, която бе обвинена, че преди три години зашлевила състезателка. Съдиха се. Оказа се лъжа. Галя осъди и немската федерация, че не е защитила авторитета й. В същото време зарибяването с дрога, насилието между децата, побоищата, сатанинството, джендър идеологията се подминават с пренебрежение. Не мисля, че някой може насила да задържи състезател в залата, камо ли да създаде шампиони. Като треньор съм работила с десетки деца. Режимът за всички е бил еднакъв.
Едни се отказваха и никой не ги спираше, други продължаваха и ставаха шампиони. Не, не е лесно, не с комфорт и цуни гуни се става шампион. Но не и с насилие. Трудно е. Много е трудно. В съвсем близко време наша състезателка направи опит за самоубийство. Друга направи такава криза, че не участва на световното първенство. Не мисля, че върху тях е упражнявано насилие. Нашата треньорка в ансамбъла – Весела, беше освободена със същите мотиви като треньор на Швейцарския отбор. Тази, която я замести – също. Има десетки такива случаи. Скоро момиче в Норвегия, ако не се лъжа, докладва баща си за психически тормоз и той получи шест месеца затвор. Провинението му било, че й говори в женски род, а ТО се чувствало момче?! Въздържам се да съдя. Да разследват и да решат въпроса, но не съм сигурна този прекрасен италиански ансамбъл, как ще продължи.
Преди няколко години освободих талантлива треньорка, след като разбрах за поведението й към децата. Не подкрепям насилието, под каквато и да е форма, но не подкрепям и това, което се върши с децата от политици, които преследват свои цели.
Художествената гимнастика е спорт, в който има контролиране на теглото. Многобройните оплаквания от гимнастичките в Италия са, че треньорите постоянно са ги мерили, ограничавали са храненето им, забранявали са им да пият вода, обиждали са ги, подлагали са ги на системно унижение. Защо треньорите си присвояват функцията на специалисти по хранене, когато става въпрос за подрастващ организъм, който има нужда от балансирана диета? Време ли е в този спорт задължително да бъде включен диетолог към треньорския екип?
– Не само в художествената гимнастика. В много други спортове се упражнява контрол върху теглото – борба, щанги, самбо, бокс и т.н. Да, в гимнастиката става въпрос за естетика. И не само. В момента в САЩ отнемат деца от родителите, ако те не успеят да се справят с наднорменото им тегло. Но когато една състезателка постави на гърба си раница с 5-10 кг. тегло, започне да скача стотици пъти, да кляка, става, да се огъва и търкаля, нали си представяте какво става с мускули, стави и сухожилия.
Да, аз съм държала да се спазва тренировъчно и състезателно тегло. Надали има състезателка, чиято наглост да стигне дотам, че да не признае, че винаги се е намирал начин да си набавят допълнително храна. Ятаците на моите момичета и сега се разкриват. Тук не става въпрос за глад. Иначе как ги виждате да тренират по 8, 10, 12, та една се „изповядва“, как тренирала 19часа?! Е, все пак човек, като лъже трябва малко и да се позамисли. Както и тези, които му вярват. Когато сме били на лагер в Япония, съм им доказвала, че могат да се хранят нормално и да не качват килограми. Като треньор съм се интересувала винаги от храненето. Природосъобразно, разделно, зеленчукови, плодови, въглехидратни и още милион начини на хранене. Веднъж поръчах на диетолог 100 менюта. Това, което прочетох, буквално ме изуми. Тлъсти супи, меса, плодове, маслена торта и шоколад за дояждане?! И това на едно ядене… Пиенето на вода по време на тренировка?! Запотени, с пулс над 120 на 180. Водата тогава се налива директно. Изучавахме йога, различни режими на хранене. Това е наука. Наука, не мода. Тогава при много по-тежки тренировки, имахме много по-малко контузени. Това са професионални въпроси. И все пак живеем в луд свят. Всеки може да се „сети“ нещо и да хвърли някого в лапите на жълтата преса. Но храненето, възстановяването – физическо и психическо, подготовката на психиката на състезателя, така наречената мотивация, са сериозни въпроси.
Наскоро споделихте, че министерствата на спорта, здравеопазването и образованието трябва да работят съвместно, за да се контролира физическото натоварване на децата. Освен превенцията на травматизма, не трябва ли да има институционален контрол върху цялата работа на треньорите в залата, на които са поверени много млади спортисти с крехка психика и подрастващ организъм, за да не се стига до психическо насилие и тормоз върху децата?
– Да, искам да повдигна точно този въпрос. По време на лошия комунизъм, единният спортен календар, натоварвания, заболявания, травматизъм, беше под лекарски контрол. Нямаше начин лекарят да постави забрана за натоварване и треньорът да не изпълни. Следваха тежки глоби. Но тук става въпрос за нещо друго. Тук става въпрос, че се спускат изисквания, които са изключително вредни за детския организъм. Осемгодишно дете има протрузио на гръбначния стълб, като на шестдесетгодишен човек. Треньорите получават изисквания от по-висшестоящите и са длъжни да изпълняват. Безкрайно много контузени и разплакани деца на по 3, 4, 5 години! Амбициозни родители и още какво ли не. Да, по този въпрос има какво да се говори и желае. Ако изобщо някой го е еня за децата на България.
Масово гимнастички, прекратили кариерата си, остават в залата като треньорки, без да имат треньорска правоспособност. Кой носи отговорността напълно необучени и неподготвени хора да работят с деца? Кой контролира дали подлагат възпитаниците си на подходящи за възрастта им натоварвания?
– За това става въпрос по-горе. Няма контрол, няма познание, няма грижа за правилното развитие на детето. Имаме десетки случаи на претоварени, дори осакатени деца, поради невежеството на млада треньорка. И не само млада. Невежество! Въпиющо, престъпно, толерирано от държавата във всички области.
След пандемията обявихте, че се оттегляте като треньор и отидохте да живеете на село. Не губи ли художествената гимнастика от това, че най-добрият специалист не предава знанията си на младото поколение треньорки? Със сигурност има още много какво да дадете на този спорт. Двадесет и седем години след третата световна титла на Мария Петрова, българската художествена гимнастика още чака своята абсолютна световна титла.
– Оттеглих се. Никога не съм отказала разговор, защото като кажа съвет, те се обиждат. Не е нужно да си особено наблюдателен, за да усетиш, че си нежелан. Пък и леля Ванга предрече, че 25 години ще бъда треньор. Опитах се да се спазаря със Съдбата, като поехме с Лушка Бъчварова подготовката на Невяна и Катрин през 2015 – 2016 година. Е, беше грешка. Насила можеш да вземеш, насила не можеш да дадеш.
Наскоро излезе книга на известна наша журналистка, разказваща историята на художествената гимнастика в България. Какво е Вашето мнение за тази книга?
– Да, познавам известната от далечното минало журналистка. Народът казва – „Който плаща, той поръчва музиката“. Това обаче носи един риск – поръчителят да е надценил качествата на музиканта. Журналистката, предполагам, съвестно се е опитала да изпълни поръчката. В подобни случаи американците пък казват – „ Не стреляйте в пианиста, той толкова може“. Хвърляйки бегъл поглед върху написаното, установих, че в книгата има истини, полуистини, премълчани истини. Има и умело цитирани лъжи. Музикантката е изсвирила своя стар рефрен, повтарян многократно и до втръсване. Язък за парите.
Едно за мен е необяснимо – Нешка Робева е цитирана почти навсякъде, без да е попитана и без една единствена дума да е казала за книгата. Разбира се, че трябва да признаем ясновидските способности на т. нар. журналистка. Да събере интервюта – телевизионни, радио, вестникарски, да извади различни откъси, да ги постави там, където смята, че й вършат работа, не е журналистика. Аз все още съм жива и слава на Бога, здрава, често ме търсят за интервюта – рядко отказвам. А може и да греша, може да има дублиране на имената?!
Що се отнася до това дали и каква е написаната история, ще препоръчам Оруел – „1984“. Мисля че този, който може да прочете 300 страници „история“, на един дъх ще прочете Оруел, за да разбере, кой, кога, защо и как променя историята.
Невяна Владинова казва, че сте я изпратили на състезанието за олимпийска квота с думите: „Отиваш с изгубена кауза, но съм длъжна да ти пожелая успех“. След целия труд, който сте положили с г-жа Бъчварова, за да я подготвите, наистина ли вярвахте, че няма шансове за квота?
– Познавам Невяна, тя беше силна тогава, когато никой нищо не очакваше от нея. Когато играеше, без да очаква класация. В борба за тази квота Невяна тръгна след 25 място от световното първенство предишната година в Измир. Да, така я изпратих, за да бъде освободена в играта си, защото за мен вече бе ясно, че не издържа на голямото психическо натоварване. И тя спечели. Другото момиче – Мария Матева, която бе толерирана, обременена с големи очаквания, на която залагаха, не издържа на психическото натоварване, провали се. Невяна, въпреки ужасното ми изпращане – спечели. С подобно изпращане, Диляна Георгиева спечели първата си световна титла. Прочетоха ми написаното от Неви. Милата, ако нищо не е разбрала, не мога да й помогна, нито да я съдя. Николай Хайтов казваше: „Едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто – да го направиш“. По-късно Неви получи и ласки, и реклама, и толериране, и един доста неприятен провал – 15 място на Световното първенство в България! Постави един рекорд – изпусна 4 пъти бухалките си! Моята треньорка – Жулиета Шишманова казваше „Тая работа, не е като оная работа…“. Е, добре че Невяна се ориентира към оная работа. Тя повече й приляга. А треньорството? Да тежко е, не е за всяка уста лъжица.
Отдавна казахте, че ще пишете книга, ще се случи ли и какво да очакваме?
– Да, мисля и ми се иска да я напиша. Първо, защото съм длъжна да споделя натрупания опит в гимнастиката с успехите, неуспехите, грешките и прошките. Някой може да поиска да го ползва.
Второ, защото животът ми не премина само в гимнастиката, а подмяната на историята е не само в спорта. Мнозина са хората, чийто живот, творчество, достижения, съвременните недоносчета, бързайки да се вредят при новите си господари, зачеркват. Длъжна съм да го направя, защото хората ми вярват и искат истината.
Не мисля да се ровя в клоаката, това е приоритет на други, които доста успешно го правят. Не смятам и тепърва да се ползвам или трупам индулгенции. Истината, но не за да соча, назидавам или съдя някого. Расте младо поколение, което е безсрамно мачкано и манипулирано от пропагандата. Децата ни се срамуват да се наричат българи, напускат домовете, родителите си и бягат в чужбина. Бих искала да знаят. Искам да им дам кураж. Или поне да запазя илюзиите на тези, които ги имат.
Разговора води: Росица Рускова
