История на ХГ в България от Нешка Робева

[Valiusha]

За първи път преди няколко дни реших да прочета за Държавните Първенства по художествена гимнастика. Приятно впечетление ми направи класирането през 1956г. В тройката бяха две русенки- Юлия Трашлиева и Божидара Колева. За последната си спомням, че беше студентка по архитектура и това, че бащите ни бяха колеги.

Б.р. кирилизирано от Хореография

[Valiusha]

Нямам точен спомен в кои градове се проведоха Републиканските Първенства от 1953 до 1956г. Ако някой може да ми отговори, ще му бъда много благодарна.

Б.р. кирилизирано от Хореография

[Beni_68]

Г-жа Робева продължава със спомените във Фейсбук ... и аз продължавам да ги качвам и тук

*****
21/09/2018

Здравейте приятели,
Обещах, че ще пиша. И започнаха самооправданията: нека свърши Световното, нека отшумят емоциите, нека се поокопитя след преживяванията, нека…. Един стар приятел казваше: „Аристократично е да обещаваш, плебейско – да изпълняваш.“ И макар, че живея в най-аристократичната държава, се наложи да събера цялата си плебейска воля и енергия, за да започна да изпълнявам обещанията си…

Дълго мислих с какво да започна. И реших да не спазвам хронология.

Тези дни много се писа за отборите, за техните победи и за това какво е отбор? Всичко това, както и срещите с бившите ни състезателки, ме върна години назад. По-точно - много години назад… И още по-точно – 22! Става дума за ансамбъла, който представи България в Атланта на ОИ през 1996 г.

Това беше една от най-тежките години след промените на политическата система. Фалит на банки - федерацията изгуби парите си, в галопиращата инфлация, заплатите на треньорите се движеха между 5-10$,/иначе в хиляди левове/. За стипендии на момичетата и дума не можеше да става, едва осигурявахме продукти за стола и то благодарение на приятели спортисти…
В залата беше кучи студ, но на никого и през ум не му минаваше да се откаже или спре. Работехме, защото предстоеше Олимпиада и ансамбълът, като спортна дисциплина щеше да участва за първи път.

От 3 години момичетата тренираха с Лушка Бъчварова. Това беше отборът, с който сме имали най-много победи и най-малко проблеми. Валентина Кевлиян, Ивелина Талева, Вяра Ваташка, Ина Делчева, Мая Табакова, Мария Колева, Антоанета Станчева, Ива Иванова, бяха донесли за България от Световни и Европейски първенства - 7 златни медала, 5 сребърни и 1 бронзов. Два пъти бяха извоювали абсолютната световна титла…

На Олимпиадата момичетата играха изключително мобилизирани – без грешка! Публиката почти френетично аплодираше играта им… Испания ни победи с 37 хилядни от точката, след допусната явна грешка.

Молех ръководителите на делегацията да подадат контестация. Отговорът беше колкото странен, толкова и шокиращ. Не подадоха, защото очакваха Лорд Самаранч да подкрепи нашите кандидати за членове на МОК. Не подадоха, защото имало дума, че същият Лорд Самаранч, щял да предложи худ. гимнастика да отпадне от програмата на ОИ. Това беше обяснението, защо испанките с грешка ни победиха и без никакво неудобство се окичиха с Олимпийското злато…

Всички бяхме смазани. Но, ако някой, наистина се държеше с изключително достойнство – това бяха те – момичетата, това беше той - отборът. Един отбор съставен от изключително красиви и интелигентни българчета. И толкова необяснимо скромни за сегашните времена и нрави…

На току що отминалото СП в София, когато на награждаването се събраха всички, ги наблюдавах отдалеч, за да установя, че не бяха загубили красотата си. Напротив – сега вече майки и съпруги с цели 22 г. по-възрастни, бяха станали още по-красиви и най-важното бяха запазили онази скромност и непретенциозност…

Мисля, че се отклоних, защото не заради всичко това, реших да пиша. Били сме ощетявани нееднократно, а и всичките ни момичета са красиви… Друго си припомних, четейки заслужените журналистически суперлативи по адрес на сегашните ни успехи.

След ОИ бързахме да се завърнем в България. В края на годината всички очаквахме класацията, която определяха журналистите, давайки гласовете си за един или друг вид спорт – индивидуален състезател или отбор... Очаквахме първото място в отборната класация, почти като компенсация за огорчението след ОИ, още повече, че бяхме единствените носители на медал, като отбор…
Българският ансамбъл –окичил се със сребърен медал, жертван от своите ръководители, заради лични интереси – не фигурираше в тази класация.

В нито една от двете?!

Според тогавашните обяснения на българските журналисти – ансамбълът не е отбор.

И така, ако разгърнете историята на един от най-успешните български спортове и погледнете в журналистическата класация за най – добри постижения през 1996 г., никъде няма да откриете Сребърните Олимпийски медалистки - двукратните Абсолютни Световни шампионки, носителки на 7 златни, 5 сребърни и 1 бронзов медали от Световни и Европейски първенства – НО по худ. гимнастика – ансамбъл.

Странно.
Аз продължавам да съм объркана…

И все пак, дали не заслужават едно извинение тези момичета /вече жени/, за стъпканите мечти и убитите илюзии, пък макар и толкова закъсняло… Защото иначе ме спохожда мисълта да потърсим в тълковния речник значението на понятието конюнктура, дума чужда на българския език и поведение до болка познато.

И накрая ще завърша с нещото, което никак не ми се иска, но докато свърша с разказите си, често ще ми се налага да повтарям - „ИЗВИНЕТЕ НИ МОМИЧЕТА“…

*****
02/10/2018

Здравейте, приятели,
Поиска ми се отново да пиша за гимнастика. Сами се убедихте, че не спазвам хронология, защото всеки спомен отпечатан на екрана, бърза да доведе след себе си друг, той води трети и така безкрай. И все пак, мисля, че е най-добре да пиша за този, който не ми дава мира, колкото и да ми се иска да го убедя, че още не е дошъл неговия ред.

Пишейки така безразборно, давам преимущество на емоцията, защото, ако искаме само сухо отбелязване на факти, има си статистика, въпреки, че в много случаи е манипулирана и не отразява истината.

Миналия път писах за най-успешния и най-ощетен ансамбъл на ОИ 96 г. в Атланта … И понеже много обичаме това „най“, най-неочаквано се появи споменът за един друг ансамбъл. Него малцина го знаят, така както малцина знаят, че като национален треньор започнах именно с ансамбъл през 1974 г., а не както моите мили биографи отбелязват, че с назначението ми през 76г. в „Левски-Спартак“…

Края на 1973 г. Току що бе приключило СП в Ротердам. М. Гигова стана за трети път Абсолютен световен шампион, Краси Филипова взе сребърен медал на обръч, аз два бронзови – на обръч и топка. Реакцията на българските журналисти беше както следва – единствената състезателка в България е Мария, тия двете – сиреч Краси и аз, са за селския отбор… Може би са имали право, но аз бях щастлива, това беше четвъртото ми и последно Световно п-во и мисълта, че мога да се върна без медал в България, дни и нощи наред ме влудяваше…..

Има какво да се разказва за това СП, но нека го отложим за по-подходящо време. Сега ще пиша за друго.

На връщане в самолета до мен седна Славчо Тепавичаров, който отговаряше за високото спортно майсторство в БСФС. Един изключително начетен мъж и дълбок познавач на спорта. По-късно стана съпруг на Мария Гигова. Краси и аз тренирахме при Жулиета, Мария вече на второ Световно първенство беше с друг треньор. Славчо се опитваше да ме успокои, за някои необясними оценки, като ме убеждаваше, че гимнастиката, която играя е изпреварила времето си, като комплимент - прекрасно, но не успокояваше… В един момент, доста неочаквано за мен, ме попита, какво смятам да правя и ако ще треньорствам не искам ли да стана старши треньор на индивидуалното, защото Жулиета е уморена и безкрайно изнервена, пък и годините й не са малко?! / Тогава тя беше на 37 г./ Отговорих по единствения възможен начин /поне за мен/, че докато тя сама не пожелае, е абсурдно да застана на нейното място…

Защото е Фейсбук, където трябва да се пише кратко и за да не ви отегча – ще спра до тук.
Утре ще продължа, като в сериалите.
Който се интересува следва продължение.

03/10/2018

И така приятели, продължаваме.

Кандидатствах за асистентско място във ВИФ /Висш институт за физическа култура и спорт/, приеха ме и започнах работа, като асистент в катедра гимнастика, за да правя академичен спорт на високо ниво. След 6 месеца бездействие, напуснах, въпреки ентусиазма на ректора ни, /Проф. Иван Стаиков/ който бе убеден, че когато има желание и на поляната може да се правят шампиони. По това време на мястото на сегашната прекрасна спортна база, поляни колкото искаш… Просто нямаше как да стационираме рояла… Признах се за неспособна и отпразнувах първата си оставка. Междувременно подготвих ансамбъла на ЦСКА за Спартакиадата и спечелихме първо място. Може би това даде основание на Сл. Тепавичаров, отново да ме покани за старши треньор, но този път за ансамбъла. /В Ротердам в тази дисциплина се сринахме до петото място./ Не се колебах дълго, приех и ето нещо, което новите биографи не знаят. Станах първият старши треньор на щат към БСФС /тогава с ранг на министерство/. До този момент всички други съвместяваха работата си в дружеството и нац. отбор.

Извоювах си правото да подбера от цяла България състезателки и след едномесечен лагер да тестираме и определим отбор от най-добре подготвените 12 гимнастички. По една случайност най-добрите 4 бяха от Варна, една от ЦСКА, две от „Левски“, една от „Славия“, от Велико Търново и т.н.… Настоявах и въпреки съпротивата се наложих да бъде изготвен регламент, който да се спазва… Доста бях преживяла като състезателка, затова и дума не давах да се издума, да определяме състава според това, коя от кое дружество е и коя е харесвана или не. Най-много разсърдих Жулиета.

След поредица контролни състезания на подготовка останаха Грета Сапунджиева, Даниела Хинкова, /Лс./ Здравка Саздова, Ина Димитрова, Татяна Кънева и Валентина Ганева/ Варна/, Румяна Спасова/ Сл. /, Мариета Балъкова /В. Търново/и Евгения Цанкова /ЦСКА/. След като състава се оформи от по-високи момичета, изтеглих Валя Ганева и започнах да я подготвям индивидуално.

Ансамбловото съчетание беше с 3 въжета и 3 топки, избрах музиката и Филип Павлов, /сега професор по пиано, тогава току що завършил консерватория, отбиващ военната си служба новобранец/ направи прекрасна разработка на Дилмано – Дилберо.
Като екип бяхме, освен момичетата, балерината ни, Фильо и аз. Малко по-късно настоях, и получих помощник треньор… Подготвяхме се на „Раковски“, заедно със спортната гимнастика… Залата беше по- ниска от 8 м… Дори не ми се иска да се връщам назад в спомените… Работехме много, момичетата правеха една различна и много по-трудна гимнастика от това, с което се представяхме до момента. Валя напредваше бързо… Жули все повече се сърдеше и най-вече заради това, че настоявах да не се съобразяваме с дружествената принадлежност на състезателките. Отношенията ни до там се влошиха, че бях атакувана непрекъснато и то предимно за Валя Ганева… Очаквах с нетърпение състезанията, за да покажа Валя и знаех, че ако оценката за едно съчетание е, че трябва да се смени, значи е най-хубавото. През летния сезон, слава на Бога успяхме да излезем в други по- високи зали. Два месеца лагер в Станке Димитров, отново същият състав в допълнение със съпруга ми, който, като асистент в институт, имаше достатъчно свободно време и стана нещо, като душеприказчик на момичетата. Фильо написа текста и музиката на химна на отбора. Започвахме тренировките с песен - „Ние сме осем малки патенца… Следваше солово изпълнение на първото, второто и т.н. патета… По средата на доста тежката тренировка се появяваше, като Ангел-хранител – батко Стойчо, /съпругът ми/ който носеше кутии нарязани плодове за изтощените от горещината и тренировката лакоми и прижадняли патета…

Спомням си как Марги Рангелова в типично нейния стил, реши да ни похвали, като написа една доста хапливичка статия. /„Цялото кралско войнство“/, в която разказваше как за две състезателки беше ангажиран екип от около десетина души и как ние… няма да ангажирам вниманието ви… С една дума когато Марги хвалеше правеше го със страст и душа. И обратното! Наказаха я по настояване от ЦК на БКП. Това й беше първото наказание… А мен след подобни хвалебствия, хич не ме заобичваха повече.

Дойде време за отпътуването за СП 75 г. в Мадрид. Няколко дена преди това подготвих багажа си. За първи и последен път. Генералисимус Франко беше на смъртно легло, но бе издал и въпреки протестите от цял свят, изпълни смъртните присъди на група баски, които пак се бореха за независимост. Социалистическите държави в знак на протест срещу смъртните присъди решиха да бойкотират всички спортни и културни мероприятия, които по това време се провеждаха в Мадрид. Можехме да участваме, само при условие, че генералисимуса бе потеглил към ада, където определено му беше мястото, поне няколко дни по-рано... Проклетият старец потегли към небитието точно в деня на СП.

Куфарите стояха в коридора до последния момент с вярата, че…

Отборите на социалистическите страни не участваха, за което никой не ни поздрави. Дори внимание не ни обърнаха...
Година и половина усилен труд на момичетата отиде на вятъра. Тогава нямаше нито СК, нито турнири, въобще ансамбъла участваше само на едно СП.

Това бе първия тежък удар в треньорската ми кариера… Бе удар, най-вече за състезателките. И до сега не разбирам, и тогава не разбрахме, защо точно спортистите и защо точно ние трябваше да протестираме, когато смъртните присъди вече бяха изпълнени, а Генералисимуса агонизираше близо две седмици, ако не и повече, докато небето и земята се споразумеят.
Ансамбълът беше разпуснат, момичетата качиха килограми, бяха абсолютно демотивирани за работа, когато пристигна новината, че във Виена ще се провежда пробно ЕП.

****
04/10/2018
Приятели, продължаваме.

Ще започна с молба да бъда извинена за няколкото граматически и правописни грешки. Вчера сутринта имах спешна работа и съответно не успях да прочета текста. Още веднъж, моля за извинение. Не че от тук насетне няма да греша, но ще внимавам повече...

И така, когато отново събрахме отбора, започнах отчаяна война срещу излишната пищност във формите на девойките… Тогава разбрах, че колежката ми, на която подадох ръка в тежък за нея момент /умишлено не споменавам името й, защото не търся конфликт, а само истината в една далечна история/ защото беше останала без работа и без надеждата да намери скоро такава, беше бременна и в безизходица, е започнала флирт със състезателките и се опитва да ги спечели, с обещания за много високи резултати, с много по-малко работа, без изтощителното и изнервящо гладуване и без излишно високите изисквания на старшата… Спомням си, че тогава от БСФС, ми бяха платили за постановката на съчетанието /единствен път/ и дадох хонорара си на нея… В интерес на истината беше добър треньор. Човек, който наистина разбира от спорт и има виждане при изработването на детайлите… Мисля, че й липсваше нещо основно, без което не може да има съвместна работа, нарича се лоялност и е морална категория, което не ми попречи след години да я поканя втори път за мой помощник, за да изпитам отново недоумението и болката от поредния удар в гърба…

И така, след краткото лирическо отклонение, продължавам до края историята…

Когато разбрах, че срещу мен се води една доста непочтена война, поисках да разбера какво ще бъде поведението на гимнастичките в случая. Бях млада и хранех илюзията, че децата ще осъзнаят и оценят кой истински е загрижен за тях по действията, а не по сладките приказки… Бях, наистина много млада и неопитна… Какво в действителност исках от едни деца?!

Срещнах се със Сл. Тепавичаров и го помолих да ми разреши и се включи в експеримента. Той се съгласи. Пред отбора и помощничката ми обявих, че съм сигнализирала в БСФС за това, че подготовката не върви и съм потърсила съдействие. От там са ми отговорили, че ако не успея да овладея ситуацията, отборът и колежката ми трябва да решат как да продължат – с или без Н.Робева и нейните изисквания или с помощничката й, ако тя се съгласи да ги поеме… Подготовката продължи без мен!

Стоях си у дома и повтарях многократно любимото си възклицание „Как така? Ама как така? Та нали аз …“

След три дни, се обади Славчо и ми нареди веднага да се връщам в залата и поемам отбора, защото килограмите застрашително растат, за сметка на подготовката… И когато се провалят, отговорността ще бъде моя и т.н и т.н… Той имаше право!
Върнах се. Сложих край на експеримента. И повече не го повторих. Освободих помощничката си.

Участвахме на ЕП,76г. което беше само пробно. Взехме най-висока оценка за композиция и сребърен медал след СССР…
Получих поздравления от чуждите си колеги… За дебюта. Както и за подготовката на един съвсем нов и различен отбор…
Обещах си, че ще продължим...

След, като бойкотирахме СП в Мадрид, Жулиета приключи с треньорската си дейност. По настояване на съветската федерация, Иванка Чакърова бе отстранена от поста, който заемаше, като председател на БФХГ… Иска ми се да опиша подробно този твърде унизителен факт, с което да отдам заслуженото на една изключителна жена и българка …
В следващото продължение.

****
05/10/2018

Приятели, време е да завършим с 1976 г.
След, като приключи пробното ЕП за ансамбли във Виена, отборът беше окончателно разпуснат. Предстоеше нов подбор на състезателки, започваше подготовката за СП в Базел- 1977 г. Успоредно с ансамбъла усилено подготвях и Валентина Ганева, като индивидуален състезател.

Ж. Шишманова зае поста на Иванка Чакърова - Председател на БФХГ, която бе отстранена по настояване на Съветската федерация. Ще си разреша кратко отклонение от темата, за да засвидетелствам цялото си уважение към паметта на една жена, благодарение на която до 1973 г. худ. гимнастика се налагаше като водещ спорт у нас и се ползваше с привилегиите на олимпийска дисциплина. Иванка Чакърова беше водеща фигура в международното съдийство и изключително стабилна опора за българските състезателки на всички СП.

На последното за старата генерация /М.Гигова, Кр.Филипова и Н.Робева/ СП в Ротердам, Иванка Чакърова, влезе в остър спор със съветската представителка във ФИГ – Валентина Батаен, за това при коя от нас двете /Н.Крашенинникова или Н.Робева/ да отиде бронзовия медал на обръч.… Спомням си ужаса, с който очаквах решението на съдиите. Извеждащият за награждаването, държеше ръцете на двете ни, в очакване да приключи спорът и обявят победителката… За мен този медал беше изключително важен, не си представях как ще се завърна в България без него. Бях работила изключително много… Бях работила понасяйки невероятни болки от натрупалите се травми… Големият наш лечител – П. Димков, ми беше написал ферман от илачи, а съпругът ми бе подчинил цялото си свободно време, на това да ги приготвя ежедневно и да ги прилага върху мен… Спомням си, че след всички компреси - с какво ли не и къде ли не, вечер преди лягане, заприличвах на пашкул… От мен се разнасяше аромат на смесица от камфор, оцет и карамфил… От време на време Стойчо промърморваше: „…и като си помисля, че ми завиждат за жената..?!“ Една цяла година…

Бронзовият медал на обръч, бе отсъден на мен. По-късно след контестации и преразглеждане на оценките, същият бе даден и на съветската състезателка. Най-неочаквано за мен, взех медал и на топка… Има какво да се разказва за това СП. Ще го направя някога. А най-изстрадания си медал на обръч, получих благодарение на Ив. Чакърова. И това никога няма да забравя или премълча, при условие, че взаимоотношенията между нас, съвсем не са били гладки…

На годишната конференция махнаха Ив.Чакърова и всички, освен мен, гласуваха да бъде освободена от поста, за да отиде да развива худ. гимнастика в Испания. Аз, както винаги недоумявах и неуморно повтарях любимото си „Как така?!“. Чувствах се лично засегната, обидена и унизена, заради нашите ръководители…

И така на първото заседание на Бюрото/УС/ на БФХГ с председател Ж. Шишманова, тя представи концепцията си за подготовката на отборите за предстоящото СП. Индивидуалните състезателки щяха да се подготвят децентрализирано в дружествата си. Ансамбълът – централизирано със старши треньор – Златка Пърлева! В настъпилото неловко мълчание, се обади само Мария Хаджийска, която беше преподавател в института на всички ни. Само тя се осмели да зададе въпроса – „Защо, нали всички харесахме работата на Нешка? Нали харесахме композицията й?“ Отговорът беше – „Да, тя може да остане помощник на Златка.“ Благодарих и отново си подадох оставката. Този път от поста на Старши треньор…

Поисках да се върна в ЦСКА. Там вече бе назначена Р. Стефанова. Отново ми предложиха да стана нейна помощничка. И аз отново отказах… Останах без работа, оказах се и болна. Попаднах в болница. Сбърканото лечение бе съпроводено от още по- обърканите ми мисли в продължение на 40 дни. Л. Бъчварова, с която бяхме приятелки от състезателните години, идваше да ме вижда… И най-неочаквано се появи Йосиф Ашер - председателят на секцията по худ. гимнастика към ФД „Левски-Спартак?“

Е, приятели, за сега до тук.

[Beni_68]

Продължение на разказа ...

18/10/2018

Здравейте приятели,
След завръщането си от Германия и след приключването на СП-2018г., обещах, че ще пиша по- често, но също така ви обещах, че няма да го правя по задължение, защото ще бъде формално, фалшиво, без емоция, т.е. – незапомнящо се, съответно - абсолютно ненужно…
Когато приключих с разказа си за злополучното начало в треньорската професия и като примерен статистик, отбелязах втората си оставка, можех да продължа… Така да се каже, бях подпалила моторетката, а аз пиша най-добре, когато съм ядосан, което по никакъв начин не значи озлобена… Бях публикувала, обаче три поредни дни и „компетентните“ приятели ме посъветваха да не прекалявам… Спрях, изключих мотора и сега ми е трудно да потегля отново… А трябва. Аналогиите го изискват…
От 1.10.1976г., започвайки работа в ДФС „Левски- Спартак“ поставих второ начало в професионалното си развитие – т.е. направих голяма и решителна крачка назад. Поне тогава така смятаха много от моите приятели и почитатели. От треньор на НО /Национален отбор/, поех деца и започнах подготовката им, за преодоляването на първите препятствия, по пътя към спортните върхове. А препятствията около мен /съответно и при състезателките ми/, винаги са били в изобилие…
Мисля, че това, което помня и искам да разкажа за „второто начало“, заслужава да му бъде отделено повече време /например седмица/и повече „Фейсбук“ място…
Това е единствената причина /а не някакво суеверие/, поради която ще изчакам понеделника.
И така приятели, до понеделник.

22/10/2018

Приятели, след кратко и без видими причини прекъсване, да продължим разказа…
И така, след като подадох оставката си, се оказах без работа, без приятели и в болница с още 5 жени в стая, за цели 40дни.
Освен, че задникът ми се беше бетонирал от инжекциите, страдах и от обичайното си безсъние, което бе най-мъчителното, защото слушайки тихото и равномерно дишане на останалите, не смеех да мръдна, не знаех колко е часа и с нетърпение чаках вратата да се открехне… Това беше главният лекар, който идваше в 6,00 ч. и надзърташе във всички стаи… Аз го очаквах, като Ангел - спасител и винаги щастливо и чистосърдечно прошепвах: “Добро утро“, с надеждата, че може би днес ще бъде последният ми ден в болницата и точно в този ден ще чуя, че всичко е наред и утре ме изписват… И така го откарах цели 40 дни…
Освен мъжът ми, който идваше привечер и ни носеше разни лакомства, за щастие на цялата стая, до болницата се отбиваше само Лушка /Бъчварова/. Затова представете си изненадата ми, когато се почука и в стаята се появи Йосиф Ашер – председателят на секция Худ. гимнастика към ДФС „Левски – Спартак“ и започна да ме убеждава колко талантливи деца имат и как не могат да ги изявят в индивидуалното. До този момент „Левски-Спартак“ печелеха в ансамбловата надпревара. Разказа ми подробно за Златка Бончева, която ме очаквала и с радост ще ми предаде подготвените от нея деца… Предложи ми военизирана бройка, на което аз винаги съм се противяла. За себе си отчитах, че не съм пригодна да работя под пагон. Отличавах се с изключителна самодисциплина, така че дисциплината не ме плашеше, но бях открила и нещо друго, което вече знаех, че е недостатък за всяка кариера, а най – вече за военната… Не можех да приема заповед, ако не виждах смисъл у нея. Не можех да приемам заповеди, ако ги смятах за глупави или погрешни, с една дума знаех какво ще стане в един по-далече момент… И все пак в края на краищата Й.Ашер ме убеди…
И зачаках… За да получа военизирана длъжност, по онова време, трябваше да бъде разследвано цялото ми потекло, почти до девето коляно… Какво търсеха? Определено врагове на народната власт. И така, започна чакането, което продължи няколко месеца…
Вече бях изгубила надежда, че ще ме вземат, когато отново се появи Ашер и почти шепнейки сподели, че в отдел кадри на МВР се е получил анонимен донос срещу баща ми./той нямаше право да ми го казва, но понеже искаше изключително много да започна работа, ме попита да поиска ли втора, по-обстойна проверка. Отговорих – да!/ Това, което чух беше, колкото ужасяващо, толкова и невъзможно. Не бях живяла дълго време с баща си, а и той си бе отишъл от този свят година по-рано, но бях твърдо убедена, че обвиненията са колкото измислени и нелепи, толкова и насочени, не към него… По-скоро към мен ... Мен не ме искаха там…
И отново зачаках…
Проверката мина и истината лъсна… Аз започнах работа в „Левски – Спартак“, като военизиран треньор с чин лейтенант… Скоро разбрахме кой е пуснал доноса, а защо? За това се бях досетила от самото начало… Същият донос, обаче бе изпратен и до работата на брат ми, от където не поискаха втора проверка и като неблагонадежден, бе изпратен в трета глуха...
И така на 1 октомври 1976г., преодолявайки локви, калища и заобиколена от сюрия циганета и бездомни кучета, влязох в малката заличка на „Герена“… Посрещнаха ме с цветя… Златка бе построила отбора и всички изиграха това, което бяха подготвили. Не беше много, но в замяна на това беше многообещаващо…
Между децата, които Златка Бончева ми предложи, не фигурираше едно слабичко с меки и красиви ръце – Анелия Раленкова. Посочих я и попитах, защо не е между избраните. Отговорът беше, защото няма необходимите качества. Да, но имаше прекрасни, меки и изключително изразителни и красиви ръце. Не ме питайте какво значи това, не бих могла да обясня, но поисках и получих и това дете.
Златка Бончева ме представи пред децата, като треньор, който може да направи от тях шампионки. Направи го по начин, по който децата да повярват, че работата им с друг треньор, ще бъде за тях награда, а не наказание. Бях й благодарна и за вярата и за доверието, което ми оказа…
Приятели, може би очаквахте друго, но днес ми се поиска да започна с второто начало и с кратката биография, която го съпровождаше.
Т.е. с част от автобиографията ми...
Ако имате други желания, моля да ги споделите, в противен случай ще се наложи да се водите по моите…

24/10/2018

И така, приятели, започвайки в „Левски-Спартак“, реших, че ще работя не хаотично и по настроение и вдъхновение, както ние работехме, като състезателки, а така като трябва?! Така както пише в учебниците, защото учебниците се пишат от умни хора – професори, доктори, к.ф.н. и т.н., значи това е Истината и Пътя… И тъй, като току що бях завършила ВИФ /Висш институт за физическа култура и спорт/ с отличие, защото си бях зубрачка… Защото учех много, даже прекалено много, за да не си помисли някой, че може да се отнася с мен, като с известна, затова тъпа спортистка…
Първото нещо което направих, бе Дневник на треньора. Изисках от момичетата да ми представят и своите дневници… По този повод си спомням една малка смехория. Когато за първи път поех подготвителна група в ЦСКА, обясних на децата, че задължително трябва да ми представят дневниците си. При проверката кой е изпълнил задачата, едно от децата ме гледаше с широко отворени очи и на въпроса ми къде е дневникът й, със свито гърло прошепна, че още не може да пише. Тогава в гимнастиката приемахме деца от първи-втори клас…, а тя като дъщеря на известен спортен журналист, беше приета на 6год.
И така, след, като снех антропометричните данни на поверените ми бъдещи шампионки, второто, с което се заех, бе да опиша уменията и спортните им достижения, което не беше никак трудно, поради факта, че почти нямаха такива, трето да направя перспективните им планове, което бе много по-трудно, защото имаше много какво да се желае и най-вече, да се учи… И четвърто да планирам бъдещите им спортни резултати…
Планирах смело и със замах… Чудя се на самочувствието си тогава... Впрочем това е предимството на младия човек - самочувствие, подхранено от липсата на достатъчно опит и безспорно от натрупаните книжни знания... Както по-късно ще се убедите, теорията безспорно е необходима, но без подплатата на опита, понякога води до неочаквани и неприятни изненади… За разлика от самочувствието подплатено с невежество, което неминуемо води до предизвестен провал…
Тук ще си разреша кратко отклонение… Преди време ми поднесоха един отчет за изминала спортно състезателна година и план за бъдещата подготовка и очакваните спортни резултати от наши състезателки. Няма да крия, поднесоха ми го с думите: чети да се посмееш… Не се смях… Още от пръв поглед личеше немарливост и абсолютно подценяване на документи, без които треньорът не може. Или поне не може сериозно да работи. Не говоря за правописните и стилови грешки, говоря за недопустимата демонстрация на невежество и подценяване на треньорската професия… Говоря за това, че от доста време насам се работи опипом и то при условие, че зад гърба си имаме години натрупан опит. Опит преминал през и отсял безкрайно много грешки. Понякога горчив, но и опит, донесъл истински и трайни успехи за спорта. Опит, който чуждите, бързо напредващи школи, ползват и не се притесняват да признават произхода му, защото само глупакът може да подмине подобно богатство с пренебрежение. И така, всичките ми наблюдения и констатации за състоянието на състезателките, бе примерно отразено и архивирано в „Дневник на треньора – 1976г… Тъй, като имам навика да съхранявам всичко писано, / може би, заради илюзията, че някой може да прояви интерес/ скоро поотупах прахоляка от въпросния дневник и го заразглеждах с интерес… И наистина се оказа интересно четиво…
С интересното четиво ще продължим утре…

26/10/2018
Приятели, да продължим с разказа за гимнастиката.
Интересното четиво, което ви обещах, току що навърши 42г… /Преди тридесетина години ми предлагаха само да издам Треньорските си дневници и на базата на резултатите, които имахме, щях да поставя пред името си Професор!!! Или поне едно Доктор!!! Окончателно! И до живот!!! И сега нямаше да се срамувам пред бившите си ученички…
А сега гледам 42годишния си дневник и се подсмихвам на тогавашното ми тюхкане, че Лили е прекалено нисичка – да виси на шведската стена! Главата й барабар с гривата е прекалено голяма, колената изпъкнали и не е хващала нито обръч нито лента нито… Илиана е твърда в кръста и няма отскок – да скача над пейката! Анелия? Задължително трябва да й удължа шията, няма падьоми – ще ги направим! Но пък, какви хубави ръце има… А Тереза ходи навътре с краката… задача – да ходи по улиците в първа позиция… И още какво ли не… И накрая почти гениалното заключение, че трябва да се работи!!! А за Лили да се моля да порасне… Набелязала съм и още цял куп мерки, които трябва да предприема, за да постигнем желаните резултати…
Коректно и подробно бях описала всичко, което ми бе предала Златка Бончева- Шест надъхани, наперени и силно мотивирани „Левскарчета“. Пет тринадесетгодишни /тогава нямаше нито Европейски, нито Световни, нито Олимпиади за девойки. Тогава имаше просто разряди/ - Илиана Раева – капитан на отбора, Камелия Игнатова, Тереза Карнич, Анелия Раленкова, Таня, не си спомням вече второто й име и Лили Игнатова, която бе само на 11г., но се движеше със сестра си. Към този безкрайно перспективен състав /много пъти, по-късно ми се случваше да чета как те още тогава си били световни…?!/ прибавих и Валентина Ганева…
Успоредно с обучението на малките, които върнах към азбуката на худ. гимнастика, като бойна единица, която да направи пробив, още на първите състезания и да участва на предстоящото СП, подготвях Валя…
На базата на „изключителните“ си теоретични знания, изготвих перфектния, според мен план, който щеше да я доведе до най-високия връх, пък ако щат да не й го признаят!!!
Подбирах музика, като търсех най-подходящата за натюрела на Валя и за всеки уред… Подбирах, подбирах, но все се въртях около това, което бе най-близо и най-познато за мен. Т.е. балетната и оперна музика. Затрудненията идваха и от това, че музикалният съпровод можеше да бъде само на пиано…
Направих новите съчетания на Валя… Обръч на арията на Мефистофел от „Фауст“, Поставих топка върху „Калинка“… Избрах за нея още една музика, с което хвърлих в малък ужас пианиста си - „Петрушка“ на И. Стравински… Толкова много харесвах тази музика, че отхвърлих всякакви възражения, за това колко е трудна за изпълнение, когато изпълнителят си гледа в ръцете, а камо ли да гледа състезателката…
Без да хваля себе си или Валя, съчетанията бяха почти умопомрачителни. Толкова трудни, че всички се чудеха как ще ги изиграе?!
Аз, обаче имах план.
Нали бях учила планиране на спортната тренировка… Бях учила и методика на преподаване… Знаех всичко и за постепенното навлизане в спортна форма…Знаех и за периодизацията, за макро и микро циклите… О, само ако можете да си представите, колко много знаех…
Знаех как да подходя и го направих: Планирах всичко по месеци, дни , часове, подходи и всичко останало… Планът предвиждаше: толкова месеца ще прави само трудните елементи – по 100, по 200 пъти на ден, толкова ¼, /по 20 всяка/ от съчетанието, толкова ½, /също по 10-20/…
А когато заиграе цели съчетания, ще бъде безпогрешна, артистична и щастлива… Щеше да шашне всички с изпълнението си…
Да, ама когато Валя трябваше да заиграе целите си композиции, шашна само мен… Започваше, стигаше до някъде и спираше на ръба на припадъка?! …
Не, не беше претренирана! Нямаше как и още по-малко от какво!! Държах я в сферата на комфорта. Та какво бяха за нея някакви елементи, четвъртинки, половинки…? Плюс това всичко бяхме изработили почти до съвършенство, само трябваше да го събере в цялото си съчетание… На всичкото отгоре няма и месец преди Републиканското, един ден ми се появи в залата цялата в плюски?! Реших, че е пипнала едра шарка. Веднага на лекар! И тогава лекарят ме попари с вряла вода. Диагнозата беше невродермит. Стоях и не можех да проумея за какво става въпрос? Оказа се, че с дълго осигурявания комфорт и пазене от цели съчетания, неволно бях насадила у нея ужас. Необясним, за мен ужас, от това как ще изиграе проклетите цели съчетания. Бях я докарала до там, че само мисълта, че й предстои нещо такова, я изкарваше от равновесие….
И така месец преди състезанието, взех Валя у дома и акуратно се занимавах с това да увивам ръцете й с бинтове, защото през нощта разчесваше проклетите пъпки до кръв… Да следя редовно ли взима лекарствата, от които ходеше, като пиян морков и за разкош, да я разхождам по Витоша, за да гледаме зелено… Защото успокоявало? /Бях го опитвала и от себе си знаех, че хич не помага. / Е, ако трябва да призная – беше ми черно пред очите…. Провалът ми щеше да бъде толкова страшен, че не ми се мислеше. Въпреки ужаса, че състезанието чука на вратата, изпълнявах стриктно лекарските предписания, само се чудя, как и мен не ме изби, тоя невродермит…
Следобеда отивах на тренировка с малките. Поставях им новите композиции и това, което ме смайваше, беше че играеха, като хали, завършваха и веднага искаха още едно?! И още едно?!! Цели!!! Едно след друго? Без спиране и признаци на умора… И с такова настроение…
Какво става, защо така?
И в края на краищата разбрах. Под въздействието на емоцията, в желанието си да покажат новото, те не само не усещаха умората, те дори не се сещаха за това, че трябва да бъдат уморени…
А Валя? Бях я изплашила.
И тогава разбрах още нещо и то твърде съществено. Че колкото и шестици да си натрупал в книжката или дипломата, колкото и буквички да сложиш пред името си, без опита в практиката - си за никъде……
И така безславно и болезнено завърши моето първо сериозно планиране…
По-важното е, че не се отказах и още по- важно беше, че си извадих нужните заключения.
От този момент нататък, поставех ли ново съчетание, задължително планирах в тренировката 2 цели. Без значение колко грешки ще направят, важното беше да не се стигне до страх от това, че предстои нещо много трудно.
Да си призная и аз, като състезател мразех целите съчетания. Случвало ми се е, след цяло да излазвам на 4 крака от терена, случвало ми се е и да повръщам.
Спомням си как баща ми дойде на една тренировка и като гледаше, как не мога дъх да си поема на края на съчетанието, се разплака… Страхувайки се за здравето му, забраних да идва на тренировки и състезания.
Така безславно започнах в „Левски“ с Валя. Искам да отделя малко повече място за нея.
Тя го заслужава.

[аврора]

31.10.2018

Тези дни не спрях да мисля за Валя.
Сигурно съм навлязла във възрастта, когато спомените връхлитат човека и то с такава сила и безпорядък, че отнемат и най-малката възможност да им се противопостави, укроти или подреди по възраст и значение. Странното, поне за мен, е че в действителност, спомените, за разлика от нас нямат възраст… За разлика от нас, точно най-старите, не избледняват, не губят силите си с годините…!? Не отслабват!? Напротив стават все по-силни и агресивни… И до там, че почти мигновено убиват, много по-младите свои събратя… Имам толкова ярки спомени от детството и абсолютно пропаднали и изчезнали скорошни…
Такъв е случаят с Валентина Ганева…
Веднага след отказването от състезателна дейност, продължих работата си в ЦСКА до Спартакиадата /тогава имаше такова състезание/ Подготвих ансамбъл, който завоюва първо място и Ирина Илиева, която също стана шампион на България в своята категория… Харесвах Ирина, тя носеше мекотата и пластиката на Мария Гигова. / Въпреки вечното ни съперничество, харесвах стила на Мария/ Шампионската титла на Ирина, й даде възможност да кандидатства за Национален отбор… Приеха я и аз вече се виждах треньор на бъдеща звезда… Дори шампионка… Когато Жулиета каза, че поема подготовката й за бъдещото СП, преглътнах доста мъчително огорчението си… Жулиета беше старши треньор и имаше това право…
Дълго време, следейки развитието на Ирина, съжалявах /и до сега/ за нереализирания талант…
През 1974г. поех Националния отбор - ансамбъл… При подбора на състезателките, вниманието ми привлече едно момиче от Варна…
Беше Валентина Ганева, която ме впечатли с нещо много детинско и чисто… С големите си светли очи и лъчезарна усмивка… Взех я, защото имаше и изключителни качества, отскок- лек и грациозен, като на пантера, прекрасна линия на пируета, сръчна и бърза в боравенето с уредите. Не можех да я включа в ансамбъла, защото беше доста по-нисичка от другите, но не можех и да не я взема, защото ми се струваше несправедливо да я оставя извън НО, само заради ръста…
И така, успоредно с подготовката на ансамбъла, започнах и подготовката на Валя…
За мен Валя беше предизвикателство. Особено след, като взеха Ирина.
Колкото и да говоря, че мразя състезанията, поне тогава не беше така /отчасти и сега…/
Бяха ми взели Ирина.
А аз исках да докажа правото и възможностите си, да работя в индивидуалното. Започнах с Валя. Исках да го докажа, това мое право, най-вече на Жулиета. Исках да й го докажа, не чрез договорки, мръсни игрички и удари под кръста… /Бяха ми отправили вече предложение да застана на мястото й… Чрез мен искаха да се отърват от нея…/ Предизвиквах я на честна, спортсменска борба… Търсех признанието й… Точно нейното признание. Исках го. Знаех, че повече от мен никой, освен дъщеря й, не я бе обичал!!!
И я предизвиквах… Знаех, че ще победя. Но тя трябваше да го признае!?
Сега се чудя на тогавашната си амбиция и убеденост…
Познавах Жули, като треньор. Имаше талант, фантазия и размах на голям постановчик, имаше хъс към риска… Беше хазартна личност, обичаше предизвикателствата… Качества, които в по-голямата им степен харесвах и прибавях към своите… Не мисля, че имаше нещо лошо в това... Нали беше мой учител?
Възхищавах се признавах и познавах силните страни на Жули…
Но знаех и слабите.
Жулиета нямаше моето постоянство и търпение в работата… Нямаше моята организираност. Гимнастиката бе започнала вече да й омръзва… Тя носеше артиста в себе си… Когато аз задълбавах в работата и се впусках в подробностите, тя махваше отегчено с ръка и през смях ми казваше, че съм скучна… Истината е, че скуката бързо превзема ежедневието на нашата работа… Още тогава бях убедена, че един треньор загуби ли търпението си, да изработва и шлифова детайлите, губи пътя към шампионската стълбичка…
Аз току що започвах… Имах и време пред себе си и търпение в работата… Със сигурност знаех, че именно това е моето оръжие. И, разбира се, вироглавието, така присъщо на младостта. /И тук не мога да се сдържа да не изкажа почудата си: отдавна остарях, тогава защо не ме напуска вироглавството?/
Ето виждате ли как спомените ни връхлитат и променят пътя на мисълта… Отплесват ни от темата.
А може би така и трябва? Защото прекалената подреденост, носи и предсказуемост със себе си. Убива интереса у читателя. Това, като оправдание…
Ще продължа утре. В залата ме чакат децата… Поставих сама пред себе си ново предизвикателство…
Вярно е, че никой не застава срещу мен...
Никой не ме предизвиква за никаква борба…
Аз, обаче - тази която мрази състезанията, ще се опитам да преборя неверието, апатията, както и усещането за празнота и самотност… Качества, които все повече убиват желанието да се боря… Дори със себе си…
Със себе си?!
А няма ли…? Няма?
Не е вярно, че не обичам борба...
Обичам я! Онази, все по-рядко срещаната… Честната?! Спортсменската?! Онази, за която вече само в книгите може да се прочете. Която осмисля усилията и е същността на една дейност, наречена СПОРТ…
Онази борба, при която, дори да изгубиш, с уважение подаваш ръка на победителя.
До утре, приятели…

[аврора]

7 ноември 2018

Здравейте приятели,
Преди няколко дни, завършвайки първия разказ за Валентина Ганева, смело си пожелах и обещах: „До утре“…
За съжаление, колкото и подреден човек да съм в работата, почти винаги при мен се появяват, не някакви, а неотложни и неочаквани ангажименти?!
Шоуто! Това беше толкова неочаквано?! И то заради афиша, на който едно дете с такава лекота и безотговорност задраска само една думичка „Няма“ и върху нея написа „Има…“ И какво се получи? „Има такова шоу!“
Ще има такова шоу, приятели и вече усилено работим върху него…
И все пак искам да завърша разказа за Валентина Ганева – моята първа индивидуална състезателка в националния отбор. Аз, обаче не бях първата й треньорка. Валя бе започнала при Теменуга Парнарева. Една красива, стилна талантлива и компетентна варненска треньорка. Тук е мястото да кажа, че по онова време, не само във Варна, а почти във всички големи градове, дори и не толкова големи, имаше изключителни специалистки, които подготвяха своите състезателки, така че на националните треньори да не им е трудно…
Както вече написах, започнах с Валя работа по план. Амбицията ми беше да атакуваме националния отбор с нови, трудни и оригинални композиции. Бях убедена, че мога дори да я направя конкурентоспособна за предстоящото СП,75 в Мадрид...
Още в началото, започвайки композициите, забелязах, че водя Валя по моя път… Тя бе бърза, отскоклива и съчетания в характерен стил, наистина й лежаха.
Спомням си , че поставих композиция върху „Калинка“. Първото ми въже, заради което ходех 6 месеца с мускулна треска, беше на „Калинка“. Навсякъде по света, музиката обираше овациите на зрителите… Покрай музиката и аз...
Направих съчетанието и когато за пореден път чух възгласите на колегите, колко Валя ме копира, колко прилича в играта си на мен, се загледах и размислих. Наистина бях използвала много от своите елементи… Не стояха лошо, пък и Валя ги изпълняваше прекрасно, някои от тях, дори по-добре от мен… И все пак... Имаше нещо, което ме тревожеше. Имаше нещо, което не бе, както трябва… И много скоро го разбрах. Превръщах Валя в свое копие… В училище ме бяха учили, че и най-доброто копие е по-слабо, от най-лошия оригинал. Затова, категорично си забраних, в постановките, да преповтарям себе си. Всяка гимнастичка трябваше да има свой ярък и неповторим стил. Доста по-късно, понякога нарушавах забраната си, но голяма част от това, което ние правехме на времето, влезе в задължителните изисквания, залегна в трудностите и основната техника на худ. гимнастика… В действителност, ние бяхме поколението, което поставяше основите в този спорт.
Върнах се отново назад и направих на същите музики, но по друг начин постановките си. Наистина се получиха композиции, които никой друг, освен Валентина Ганева и до сега не успя да изиграе. /Тук искам да вметна нещо, което може да послужи на младите колеги и постановчици, ако желаят, разбира се. Когато преди година видях новите композиции на момичетата, веднага разбрах кой е участвал в постановките. Бяха използвани малки детайли, някои оригинални вметки, от съчетанията на наши бивши състезателки…. Просто бяха взети и поставени на някакво място в някаква композиция… И напълно обезличени…/
Едно от най- ярките съчетания на Валя, беше с обръч, изградено върху арията на Мефистофел от операта „Фауст“. Работехме го безкрайно много… Беше пълно с трудни, оригинални и много рисковани елементи, без никой да го е изисквал. Мисля, че точно от работата върху това съчетание, Валя получи невродермита… Тогава, пък и сега биха ме попитали: “Е, защо е било нужно такава трудност, след като никой не я е изисквал?“ Отговорът е простичък: “Защото бяхме тръгнали да пробиваме. Бяхме тръгнали на битка. Нямахме и нямаше да имаме никакъв шанс, ако не бяхме заложили на нещо, което никой не очаква и никой не би могъл да изкопира…“ И най-важното – никой не би посмял да отрече…
Топката поставихме на „Калинка“, съчетание в което, уред и състезателка по- дълго бяха във въздуха, отколкото на земята… Държах в това съчетание, Валя да бъде онова палаво, необуздано дете, което е готово да полети заедно с калинките в играта си… Бях й намерила червено трико и въпреки неодобрението на част от колегите и шушукането, което винаги, и до днес ме съпровожда, се наложих да играе това съчетание на две плитки с червени панделки на бели точки…
Пътят на Валя към Националния отбор не бе лесен, но пък и никой не посмя да я остави извън него. Валя стоеше плътно до мен и това й причини доста болка, недоумение и сълзи… Така е при мен и така е било винаги… При мен нещата никога не са ставали лесно…
Бойкотирахме СП в Мадрид…
Подадох си оставката…
Постъпих в „Левски-Спартак“.
Валя ме последва. Разбира се, че щеше да бъде много по-добре, ако бе избрала правилното дружество. Щеше да има подкрепата на ръководството. Щеше да й бъде много по-лесно в работата… Щеше…
Не знам…
Дали тогава моралът е бил по-различен от днешния? Ако изобщо можем да разделяме морала на тогавашен и сегашен… По- късно разбрах, че разделението на морала на такъв и онакъв, не е нищо друго, освен използването му в определени ситуации, за нечие удобство… И оправдание…
И до днес продължавам /провокирана от различни ситуации, често извън спорта/ да разсъждавам върху това: Що е то морал и има ли той почва у нас? И изобщо в съвременното алчно, безскрупулно и увълчено общество?
Отново се отвлякох от темата, писах повече отколкото трябва и ще се наложи утре да продължа…

[аврора]

11.11.2018

Добро утро, приятели,
Днес ще завърша разказа си за Валя Ганева, защото до 12декември, смятам да арестувам спомените си… Нека си почиват и да ме оставят на мира. Очаква ни почти денонощна работа, за да не ви разочароваме...
И така, започнах тренировки в „Левски-Спартак“, в една малка зала на „Герена“, до която се стигаше, наистина трудно – през локви и кал, ходейки пеша поне километър, покрай малки схлупени къщурки, от които се разнасяше познатата ни детска врява… Залата бе недостатъчна за всички, затова използвах сутрините, докато малките са на училище да работя с Валя.
Не си правех никакви илюзии… За да наложа Валя, за да си извоюва правото на национален състезател и място на титуляр в отбора, трябваше не само да отговаря на всички изисквания, но трябваше да се представя и изглежда така, че и най- върлите й противници,/ а такива покрай мен винаги са били достатъчно много, дори и в излишък/ да не могат дума да кажат…
Ако сега някой гледа съчетанията на гимнастичките от преди 40г., ще си каже: „Че какво толкова трудно играят?“ Да, като сравняваме със сегашната гимнастика, тогавашната ще изглежда по-лесна, но те бяха първите… Валя и по-късно Криси, бяха тези, които пробиваха и налагаха един нов стил на игра, стил непознат до тогава… Една голяма част от сегашните трудни елементи, които получават бонуси бяха показани за първи път от Валя Ганева и Криси Гюрова…
Не й беше лесно на Валя… По същото време започна и борбата с килограмите…
И преди, пък и сега, често чувам какъв звяр съм била в тези битки с наднорменото тегло… Да, така беше… Но надали са се досещали момичетата, че точно този аргумент най-често се използваше, за да бъдат отстранени или недопуснати до едно или друго състезание… Когато нищо лошо не можеше да се каже за подготовката или композициите им, се изтъкваше аргумента, че килограмите са в повече, а пък видите ли , това е красив спорт, близък до балета и … т.н. Борбата с килограмите, наистина беше жестока, но това, което никога не е било, е че видите ли горките деца стояли гладни. Ятаци винаги се намираха, а нещото което ме е вбесявало /…и сега/ беше лъжата.
Бях закопчала Валя за полата си… Живееше у дома, водех я по време на празници със себе си… Не пропусках и минута, режимът беше строг, всичко се вършеше по разписание и разбира се с убедеността, че това е единствения и най-добър начин на подготовка... Не, не беше, но това мога да кажа сега… Тогава бях, до фанатизъм, убедена в правотата си… Бях убедена, че след като аз мога, значи и другите го могат. Всичко ми изглеждаше логично… Бях твърде млада, твърде много учила и с твърде малко опит…
И Валя наистина влезе в НО… И участва на състезания… И несправедливо, и без обяснения бе спирана, когато побеждаваше в истински битки със съперниците си… И бе ощетявана… И бе мачкана по начин, както само ние умеем… А бе готова, за това да спечели медали… За България! Само при едно условие – че в нашия спорт бе допуснато състезанието… Честно! Без договорки! Без дребни сметки! И без вечното „…аз на теб, само при условие, че ти на мен…“ Това бях пропуснала, правейки планове за бъдещето на Валя, въпреки че години го бях изпитвала на гърба си…
Валя участва на СП в Лондон през 1979. Участва на състезание с предизвестен край… С мръсни договорки и съдийски комбинации… Защото Н. Робева трябваше да бъде наказана… Защо? За това ще разкажа по-късно…
На Републиканското първенство през 1980г., Валя приключи състезателната си дейност… Никога няма да забравя играта й на лента върху арията на Палячо… Последно съчетание в нейната кариера. Беше покъртително… Нашите съдии се отнесоха с нея така, както само те могат, забравяйки, че мачкат детска душа...
Нямам желание повече да пиша… Не ми се иска да засягам ничии чувства или памет, но най - ощетяваната състезателка в моята кариера бе именно тя – Валентина Ганева. Впрочем не. Най - ощетена ще си остане Теодора Александрова, за съжаление най-добрата състезателка на Валя…
Отделих на Валентина Ганева повече време и място, защото бе първата… Защото именно тя изигра огромна роля за успехите на малките подуенчета, които по-късно печелеха кошове медали за България.
Валя стана треньор в „Левски“ и дълги години нейните деца печелеха първите места в България, а Теди Александрова стана Абсолютен Европейски шампион за девойки… Валя постави основите и нейна е заслугата за развитието на школата в „Левски-Триадица“…
Но има нещо, което малцина знаят, а на мен ми се иска да разкажа.
Преди няколко години, когато ми се обади Академик Св. Русев, че му предстои да открие изложба на моя състезателка, се изненадах?! Бях изгубила връзка с Валя и не знаех за този й талант, затова когато чух, от маестро Русев, похвални думи за творчеството й, истински се зарадвах… А високата оценка на Св. Русев, в изобразителните изкуства, си е доста повече от това да те похвали Нешка Робева в гимнастиката…
По време на работата й в Япония, Валя се бе докоснала до изтънченото чувство на японците за красота и се увлече в нещо, което е непознато за нас, като живопис, нарича се ощибана, т.е. създарва картини, използвайки цветя… Прекрасни са… И това, което е най-хубавото в случая, че в изкуството няма нито съдии, нито класации… и договорките са невъзможни…
Може би след време ще се върна отново към Валя, на която, освен треньор, станах и кума…
Има какво още да се разказва…

[аврора]

12.11.2018

Още няколко реда за Валя Ганева. За съжаление, в момента Валя е в Япония, където е изключително ценена, като треньор... Прикачих снимките на Валя, от влизането й в малкия сплотен колектив в "Левски- Спартак", през "Калинка" до нека наречем последното й изиграване на "Палячи", нейната лебедова песен. Една черно - бяла фотография, която казва всичко... Няма нужда от думи. Помолих Валя да ми изпрати свои картини - имаше само две... Мисля, че успоредно със спектакъла, който подготвяме, можем да представим и изкуството на Валя. Приятели, моля ви... Какво по-хубаво от това да останем приятели...

[аврора]

След "Зимната почивка" отново ще Ви предоставяме нови страници от прекрасните спортни мемоари на една от най-добрите български и световни състезателки с много шампионски титли и отличия, и с още по-голям принос в българската и световна художествена гимнастика като треньор, като откривател и създател на основата и високите монументи на този спорт!
Благодарности и на Цветана Божурина, великолепната българска, европейска, световна и олимпийска състезателка и медалистка с Българския национален отбор по волейбол, с клубните шампионски отличия в ЦСКА и, разбира се - Перник!... С чиято помощ и присъствие, с Нешка Робева и в. "България СЕГА", Чикаго, затваряме един динамичен и емоционален триъгълник от спортни знания и страсти, посветени на българите и българския спорт в родината и по света!


Обърнали ли сте внимание, че когато известно време задържате у себе си това, което искате да напишете, за да го премислите и поставите на хартия, колкото се може по-добре – не се получава. В случая това се случи и с мен.
Реших да се върна назад в спомените си и възобновя всичко, което съм преживяла с двете близначки – от самото начало - до днес... Спомените, обаче, ако сте обърнали внимание, никак не обичат реда. По никакъв начин не искат да се подчинят на това, което наричаме хронология.
Обърнах се към Ади за помощ – тя веднага ми отговори, че не бива да занимавам хората с тях?!
Камето, която в сравнение със сестра си е „пей сърце“, беше по-благосклонна, като смеейки се, ми даде разрешение: „Пишете, госпожо, пишете, каквото си спомняте, а ако сгрешите? Е кой, освен вас знае истината?“
При подобна „помощ“ реших, че ще пиша това, което се е запечатало най-силно в съзнанието ми, което ме е развълнувало толкова силно, че времето не е успяло да го заличи. Ако объркам някои факти? Толкова много мои момичета четат това, което пиша, все някоя ще ме поправи или припомни, или допълни…
Когато за първи път видях двете близнета в залата, си казах: „Още две мишлета“, защото и двете бяха толкова кльощави и чернички, че нищо друго не ми дойде наум. Аз работех с по-големите на единия килим, те със Светла Колчевска на другия… Нямам никакъв спомен за това какво играеха, освен един – топката на Камелия… Обичам лиричните състезателки, обичам амплитудата в играта им. Камето беше точно такъв тип. Наблюдавах играта й и изпитвах истинско удоволствие и радост… И въпреки това, когато трябваше да избирам между двете избрах Адриана… Натоварванията в индивидуалното бяха тежки, изискванията много по-високи, от тези при ансамбловите състезателки, здравето на Камето бе крехко и по никакъв начин нямаше да издържи…
Избрах Адриана.
Две близначки – колкото еднакви, толкова и различни. Дори коренно различни по темперамент, чувствителност, устойчивост, а по-късно и по възгледи и философия в живота…
В играта си Адриана беше стихия, истинска стихия... Трудно ми беше да я обуздая, да я ориентирам така, че публиката и съдиите, разбира се, все пак да могат да си поемат дъх и осъзнаят, че това не е природно бедствие и с нищо не ги застрашава… Исках да разберат и приемат част от заряда, който носеше, исках да ги накарам да крещят от възторг, когато чуят последния акорд…
Работех с Адриана невъобразимо много. Имаше една крива ръка, която така ме дразнеше, че отделях часове и го правех до тогава, докато не постигнах желания резултат… У Адриана, отчасти виждах себе си… Исках да видя у нея това, към което съм се стремяла, като състезателка, но не успях да постигна… Ади стократно надхвърли очакванията ми. И ако журналистите ме определяха, като „българската вихрушка“, то Ади наистина бе заслужила да бъде наречена „огнената стихия“. Много често, когато говоря за дуендето, ме питат, какво е това. Не искам да преразказвам Лорка, но Адриана играеше с дуенде… Дори на видеозаписите личи изгарящата страст, с която се хвърляше във всяка композиция... Безрезервно! До край! Без дребни сметки и вечното „ако“. При нея не съществуваха уговорки. Тези, които са имали щастието да я гледат на живо, не могат да не помнят. Аз помня. И помня най-силно очите й. Черни, силни, изгарящи…
Скоро гледах играта й с топка, обръч, лента и онези нечовешки трудни бухалки, които я лишиха от Олимпийското злато…! Зададох си въпроса, аз ли съм правила тези съчетания!? Моя състезателка ли ги е играла!? Така ли е било?...
Нека ми простят феновете. Разбира се, че ги чета… Не коментирам, защото това е тяхното пространство и те имат право на него. Но няма да скрия, че понякога се развеселявам, особено когато се говори за изразителността на лицето и „идеята“ на композициите?!
Това е дълга и интересна тема за разговор и спор… Но, ако нещо не понасям, то е гримасниченето в играта и жестикулациите, които най-често са съвсем не на място и говорят за безсилие в изразяването на гимнастичката, както и за нивото и културата на треньора… Така „силно застъпената“ в правилника „изразителност“ се явява мъгляво понятие, както за съдии, така и за голяма част от треньорите и най-вече за състезателите. Истинската изразителност, не е маската с разтегнатите черно-червени уста, истинската изразителност идва да озари лицето, вследствие на дълбоко вътрешно преживяване – тъга, радост, гняв, тревога….
Палитрата на човешките чувства е огромна... На това учех и се опитвам да уча състезателките си. Адриана носеше всичко това у себе си, не защото аз съм я научила, а защото Бог й го беше дал… И още нещо – тя и повечето от тогавашните момичета, бяха открити към изкуството. Четяха, гледаха, слушаха музика, контактуваха с хора, които бяха готови и ги водеха по пътя на познанието… Стремяха се към една много по-различна от сегашната чалга култура…
Увлякох ли се – да.
За да не ви отегчавам, ще продължа след празниците.
Но ще продължа – без да мисля как да подредя спомените си или как да украся събитията…

[аврора]

И пак за двете близначки...
И отново за Адриана…
Приятели, отминаха Великденските празници, но продължението, което бях обещала, не потръгна. А да пиша само защото съм обещала – не мога. По-точно не умея... Не съм професионално пишещ човек.
Не умея да редя думи, само за да запълвам интернет пространството.
Оказва се, че най-лесно и силно пиша, когато съм бясна или когато съм много, бих искала да кажа радостна, развълнувана, впечатлена… Но не е така…
Затова ме извинете и сега, и за в бъдеще… Защото след Адриана и Камелия искам да разкажа и за останалите големи гимнастички и спортистки от по-близко или по-далечно минало… А те са десетки… И всички заслужават най- силните и правдиви думи… Бих искала да бъдат и красиви…
Те всички, до една ги заслужават…
Не винаги и всичко е било красиво… И тогава, както и сега… Защото спортът е живот.
Един от уредите, които особено много харесвам в гимнастиката, е топката. И колкото и да е чудно, винаги съм предпочитала лиричните съчетания с топка. Самият уред предполага това..
Адриана беше различна.
Камелия можеше, Камелия беше изключително амплитудна и чувствено лирична състезателка…
Адриана – не!
Подготвях отбора за ЕП във Флоренция-86г.
Окончателният състав се оформи от Лили Игнатова, Бианка Панова и Адриана Дунавска. Докато за Лили това беше последно състезание, за Ади - дебют. Не познавам друга състезателка с подобна мотивация и с такива тренировки, каквито провеждаше и издържаше Ади.
За музикален съпровод на топката избрах тъпан?!
Моят избор на музика, почти винаги скандализираше българските съдийки… Но тъпан за топка?! Това вече беше много. Това никой не си го представяше… Както няколко години по-рано, никой не си представяше бухалки на „Лебедово езеро“. Илиана Раева игра и публиката в Лондон й извоюва златен медал.
Адриана игра на тъпан.
Музиката правехме заедно с Бисер Григоров. Измъчих го, както измъчвах музиканти, работели с мен… Защото винаги искам нещо такова… какво точно? - не мога да обясня, не мога да изтананикам… Знам само "да" или "не"!
На тъпан, като нестинарките…
На първо слушане монотонни удари на простичък, народен инструмент… Каква музика? До тогава, докато нестинарката не изпадне в транс…
Адриана владееше до виртуозност техниката с топка и това се дължеше на хилядите повторения, на десетките часове в залата…
Часове, дни, месеци, понякога до късно през нощта… Без "Уморена съм", "Не мога", "Ама защо?"
Но точно тези тренировки й даваха възможност да играе, като нестинарка върху жаравата… А беше само дебютантка… Току що навършила 17г.
И тя игра!…
На ЕП, Лили спечели за първи път златен медал в многобоя…
Класира се за финалите на четирите уреда… Другата българка, която влезе във всички финали, бе Бианка. Адриана, като трета в многобоя, макар и с 10,00 на топка, нямаше право на участие…
Беше работила много, беше работила зверски. Правеше изключително трудна, виртуозна в техническо отношение гимнастика… Правеше нещо абсолютно ново… Невиждано! Наистина авангардно… Тя не танцуваше. Не стъпваше на земята...Тя изгаряше в танца…
Но оставаше без медал?!
Не можех да се побера в кожата си от мъка и гняв срещу подобна несправедливост.
Тогава помолих Лили, да отстъпи мястото си в шампионата с топка на Ади.
Лили бе спечелила така мечтаната от нея абсолютна титла…
Лили имаше рекорден брой медали…
Лили беше единствената по онова време, която можех да помоля за подобен жест….
И тя го прие. И отстъпи сигурен златен медал.
Ади игра. Бях сигурна, че ще успее. Без, така модерната в момента уговорка, „… ако изиграе…“
Тя изигра! Изигра топката си върху простичкия съпровод с още по-простичкия инструмент, който наричаме тъпан… Така я изигра, че взриви залата…
А съдиите? Те нямаха никакъв друг избор.
Сигурно мислите, че това е всичко. Не! Има още какво да разказвам за тези толкова различни близначки. И ще го направя.
А за отминалото състезание?
Вече писах.
Личи работа.В композициите има толкова много трудност!
Толкова много трудност, че ми е трудно да открия художественото… И още по-трудно, да открия красотата и индивидуалността на индивидуалните състезателки. Сигурно ще постигнат и това… Сигурно ще проявят и своята артистичност…
Сигурно я има… Аз не я виждам… Не я откривам… Не я чувствам… Може би защото авторите на подобен регламент имат съвсем нова, неразбираема за нас обикновените зрители, представа за артистичност… Както и за 8 сек. танц.
Не виня нито треньорите, нито изтръпналите от артистичен ужас състезателки…
Нито дори съдийките, на които е отредена ролята на сметачни машини…
За каква артистичност, за какви 5лв., за какви идеи и композиции, може да става въпрос?!
Важно е да е трудно. И трудното да бъде очевадно…