История Хhttps://www.facebook.com/neshkarobevaof ... 917923687616/11/2017
Добро утро, приятели, обещах, че ще пиша историята на българската худ. г-ка, обещах, че ще се боря за Нанси, обещах, че ще правя шоу, обещах, че ще разкажа за Моринари Ватанабе... Обещах....
Май с много обещания се нагърбих, надцених силите си, затова озаглавих разказа за Мори - История Х.
Моринари Ватанабе е част от историята на нашата гимнастика, ако пишех и спазвах хронологията, все едно, щях да стигна до него. И сега така ще стане. По-късно ще заменим Х с поредната цифра.
Мисля, че беше 1982-3година, когато ми се обади Наталия Петрова, бивша председателка на БФХГ, преподавателка във ВИФ по история на физическата култура, за да ме помоли да приема в залата едно момче от Япония, техен специализант.
Когато Мори дойде в залата, беше слабичко и много притеснително момче, с което момичетата започнаха веднага да се шегуват. Но той продължаваше да идва, сядаше и наблюдаваше тренировките, без да се натрапва и дотяга с излишни въпроси. Почти не забелязвах присъствието му, докато, качвайки се в самолета, за един от големите турнири, по онова време /"Брадър куп"/, който се провеждаше в Япония, някой не ме потупа по рамото, за да ме поздрави с "Добро утро, Нешка сан, идвам да помагам".
От този момент, до 2000г., Мори беше винаги до нас и с нас.
След приключване на специализацията си в България, започна работа, като завеждащ гимнастическите спортове в една от средно големите фирми в Япония - "Джаско", която постепенно обедини около себе си и други водещи фирми, и благодарение на изключителната прозорливост, и талант на Чермена си - Окада сан, сега е една от трите водещи групи /AEON-Grup/ в държавата, и стои стабилно на световната икономическа карта.
Когато за първи път, Мори ни покани да направим лагер в Япония, просто му обясних, че за нас това е невъзможно, държавата ни няма такива средства. Той отговори, че шефовете му са силно впечатлени от българската художествена гимнастика и биха искали да я популяризират в Япония, затова са готови да поемат пълните разходи за лагерите, които ще провеждаме там, а ние от своя страна, се ангажирахме с изграждането и развитието на Клуб по художествена гимнастика "Джазко". За целта, веднага след Световното първенство във Варна, за Япония замина Димитричка Маслева, една от водещите ни треньорки, току що извела ансамбъла на България до най-високия му връх на Световни първенства... Тя стои в основите на сегашните успехи на Японската гимнастика. Тя и треньорките, които обучаваше през престоя си там, налагаха Българската школа в Япония.
Така с тези няколко думи разказах предисторията на едно приятелство, прераснало в сътрудничество, което направи името на България по-популярно в Япония, промени японската гимнастика и в най-тежките години на прехода, запази Българската школа за света.
За да има по-голяма полза от нашите пребивавания в страната, решихме и Мори подкрепен от своите шефове, сложи началото на пътуващите училища на "Джазко". Пътувахме от град на град, изнасяхме своите продукции, провеждахме демонстративни уроци, обучавахме японски треньори и печелехме последователи А всички ние се запознавахме с японската история, култура и традиции...
За сега ще спра до тук, довечера или утре рано, ще продължа.
Лек и спорен ден, приятели.
https://imgur.com/613OOXWРъководството на Националния отбор на Световно първенство - Варна с г-н Ватанабе / От ляво на дясно Н.Робева, Моринари Ватанабе, Димитричка Маслева, Лушка Бъчварова, Пенка Батова
https://imgur.com/bt1aqfgНа гости в Д. Маслева по време на Св. първенство - Варна. Пръв от дясно на ляво - Моринари Ватанабе, от дясно на Нешка Робева - Куруми Ока - невероятно красива и талантлива треньорка. До скоро главен треньор на "Джаско". Нека бъде лека пръстта й.
https://imgur.com/e4GpXYl
https://imgur.com/WXZVHucпродължение ....16/11/2017
Е, почивният ден мина и аз почти нищо не свърших. Ще продължа разказа си за Мори, като преди това, поднасям малко извинение. Димитричка Маслева замина за Япония не веднага след Варна, а след Европейското първенство във Хелзинки, където попълни колекцията си от медали, като треньор. Сигурно, пишейки ще правя и други подобни грешки, затова, моля всички колеги и почитатели, които ще четат написаното, да се включват с корекции.
След България, благодарение на Мори, най-много съм живяла в Япония и разбира се спомените са безкрайно много, снимките са хиляди...
Още при първите ни пътувания, помолих Мори да направи така, че момичетата да се запознаят и с други неща, освен със залата и хотела, както обикновено става. Мори се съгласи с мен. При всяко отиване, посещавахме най-известните храмове, старите столици, музеи, спектакли, изложби, състезания по сумо и т.н.
При всичките ни обиколки по градовете, той разказваше, че българската гимнастика е така красива, защото в България концерти, балетни спектакли, кина, театри са достъпни за всички. Че всяко дете може да се докосне до изкуството и културата и да обогатява знанията си... Че спортът в България е безплатен за всички. Понякога си мислех, че ни хвали малко повече отколкото заслужаваме...
Няма да забравя при едно много уморително пътуване, почти извинявайки се, ме попита, бих ли се съгласила да посетим стария му треньор, за да изкаже своите почитания и го запознае с мен. Обясни ми, че той живее съвсем близо, на същия остров. Това съвсем близо, се оказа на час разстояние със самолет, но никога няма да забравя пълните със сълзи очи на стария учител, радостта му примесена със гордост...
В Япония учителят е на особена почит. Когато чуете "Сенсе" и видите дълбокия поклон на ученика пред учителя, можете да разберете, защо ние сме толкова далече от Япония... Поне за безвремието, в което живеем, сравненията са немислими.
Иска ми се да отбележа, че хората, с които имах честта да общувам, а това бяха шефовете на "Джаско" и преки началници на Мори, имаха изключително образование и което е по-важното, поне за мен, богата култура, както и отношение към изкуството и спорта.
Спомням си една пролет, Мори звънна в залата и знаейки колко не обичам да пътувам, почти с извинение ми съобщи, че президентът на "Джаско" - Фтаги сан, ме кани на вечеря в ресторант срещу Императорския дворец, за да се полюбуваме, на цъфналите вишни /сакура/. Пътувах сама почти 20 часа, но преживяването беше изключително. Дворецът беше осветен отвсякъде и стотици хора прииждаха, за да се насладят на гледката... Разказвам всичко това, защото у японците култът към красотата е на необяснимо за нас ниво...
За днес ще приключвам. В утрешния ден, ще разкажа за изключителните жестове към България, които благодарение на Моринари Ватанабе бяха направени.
продължение ....17/11/2017
Здравейте , приятели, от това, което виждам и чета, разбирам, че не ви е безинтересен разказът ми, затова ще продължа.
Вчера се опитах да илюстрирам със снимки спомените си, но не успях, днес се надявам да успея. Не съм сигурна, къде ще се позиционират снимките, твърде своенравни са, затова, ще опиша тук, това, което ще видите горе, долу или въобще няма да видите...
На крайната снимка в ляво, седналият на стола мъж е Фтаги сан - Президентът на "Джаско", преди да станат АEON. /На снимката сме заедно с Галя Криленко и Марина Лобач, които бях помолила Мори да покани на съвместен лагер/ Един изключително начетен, високо образован и фин мъж. Човекът на когото не можах да откажа, когато ме покани да прелетя хиляди километри, за да вечеряме заедно, да обменим няколко думи за положението в България и се насладим на цъфналите вишни.
https://imgur.com/pkEEpgWКогато дейността на "Джаско" се разрасна до там, че се наложи да построят, многоетажна сграда, която да побере офисите на най-големите и успешни фирми, Фтаги сан, пожела посетителите да бъдат посрещани във фоайето на сградата със стенописи на Светлин Русев. Той е представен с още три прекрасни картини на етажът, на който са разположени кабинетът и заседателните зали на г-н Фтаги. Фтаги сан е този, който основно поддържаше Мори в годините, вярваше в него и до голяма степен го защитаваше пред Чермена Окада сан, един изключително енергичен и прагматичен човек. Възходът на "Джаско", се дължи почти изцяло на него.
На втората снимка виждате г-н Окада. При едно от многото ни посещения, той качи отбора на самолета и ни заведе в родното си градче, за да покаже музея, който е подарил на града си и на чието стълбище сме заснети. Нагледахме се, както на стара японска керамика, така и на съвременна, изработена от най-известните японски художници. /Японците са изключителни ценители на керамиката/ Спомням си, обаче, с каква гордост ни показа, поставена в специална витрина, малка картина на Кариер, прекрасен френски художник, /в този момент твърде скъп.... /
https://imgur.com/kvm79YaПо-късно, когато Окада сан, дойде в България, не се сдържах и съвсем преднамерено го заведох в Галерията за чуждестранно изкуство. Когато се спряхме в залата, където бе подредена, една твърде богата колекция с картини на Кариер, закупени на времето от Богомил Райнов и Людмила Живкова, след продължително мълчание, възкликна "Вие сте богати.... вие сте много богати...
Всички любители на художествената гимнастика познават "Сасаки", като производители на уреди за худ. гимнастика. На времето бях близка с тяхната представителка за Европа - Такако сан, завършила история на изкуствата в Страсбург. При едно от посещенията й в България, я заведох в същата галерия. Думите й буквално бяха; "Нешка сан, в Япония не можете да видите всичко това на едно място.' /Имаше предвид колекцията от японските гравюри.../
В такива случаи аз усещах как започвам да се издигам, издигам, аха ще литна...
Тази вечер ми се иска да представя пред вас, още един човек, който беше прекият шеф, но и изключителен приятел на Мори и България - г-н Такахаши. Когато преди 5 години за последен път бях в Япония, Мори ме помоли да го посетим в болницата. Той беше вече тежко болен... Отиде си един Човек.
https://imgur.com/NZ57hz8Спомням си, веднъж ме покани да посетя хора, в който пееше. Когато влязох, всички бяха построени, облечени в черни фракове... Посрещнаха ме с "Родна песен нас навек ни свързва". Не можах да издържа, разплаках се. Беше ме срам, но на тази песен сълзите тръгват сами... При едно от идванията му в България, за да го зарадваме, поканихме на среща приятели от "Йоан Кукузел". Той помоли да изпеят заедно "Хей поле широко...". След ОИ Сеул 88г., Такахаши сан, покани българската група, да вдигнем чаша за сребърния медал на Адриана Дунавска и в нейна чест изпя, отново любимата си песен "Хей Балкан ти роден наш..."
Погледнете четвъртата снимка, момиченцето на първия ред в дясно. Може би ще го познаете. Утре ще разкажа за нея, защото, ако не беше Мори и приятелите, които току що представих, животът й нямаше да бъде това, което е.
https://imgur.com/KvBzpfe@Emilia Krumova:
Елизабет Колева, Ина, Дунавска, Бианка и Диляна, ако не бъркам . Също Нешка Робева и РикаДо утре, приятели, днес попрекалих.
продължение ....18/11/2017
Макиавели?
Не зная дали цитатът е точно от Макиавели, но вече покойният ми съпруг, често ми го припомняше. Твърде често за един живот… Та Макиавели казва: „Ако видиш най-добрия ти приятел да се дави, не му подавай ръка, той никога няма да ти го прости“. Убедена съм, че не мога да бъда последовател на Макиавели.
Течеше поредната тренировка, когато в залата се появи моя бивша гимнастичка и ме помоли да разговарям с Мори. У дома на дете, което тя тренираше, беше избухнала газова бутилка и го бе обезобразила.
Обадих се веднага. След около месец за Япония заминаха детето с майката. „Джаско“ поемаше разходите. В следващата година и половина, последваха поредица пластични операции. Никога няма да забравя какво видях в болницата, след една от поредните операции, която се оказа несполучлива и организмът бе отхвърлил присадената плът. Операциите струваха милиони йени. С Мори решихме да подпомогнем фирмата и организирахме турне в цяла Япония. Събраните средства не покриваха дори една десета част от операциите, но важен беше жестът на съпричастност… Върнах се в България и отидох право при леля Ванга, за да попитам не трябва ли да преместим детето. Думите й бяха: „Там да продължава, ке се оправи детето, нищо нема да се види“… Успокоих се.
Детето порасна, белезите се скриха и вече, като състезателка, се яви на селекция за Национален отбор. Реакциите на тогавашната федерация, не се отличаваха много от тези на сегашната, обясненията бяха, меко казано, не за споделяне. Преборих се...
Нищо не казах, когато изпуснатата от нея топка извън терена лиши отбора за първи път от класация. Изпусна от много сложен елемент, никога не съм казвала нищо на състезател, който е полагал усилия, трудил се е, но е сгрешил на състезания. Психика, човек не е от желязо.
В същото време си спомням с болка, как това дете постъпи, вече като треньор, със състезателка, която само за месец трябваше да научи композициите и се яви на състезание. Беше нормално да допусне грешка… Не беше нормално, обаче да я задържат три години в залата, за да носи кафета. Още по-грозно, ще го нарека с истинското му име, грубо и необяснимо цинично, бе поведението към това момиче по-късно… За да избегнат втори и напълно заслужен скандал, с който признавам, аз ги заплаших, я убедиха да се включи към останалите екскурзианти за най-голямото състезание, на което тя имаше право да участва.
Още по-цинично бе поведението им, когато я накараха да се яви отново на селекция за национален отбор, тя толкова много искаше да играе, че прие унижението и се яви, класира се, бе взета на лагер, тренираше, бяха й обещали, че ще я включат…
На един от спектаклите ни, видях майката, тя не можеше и не искаше да повярва, че всичко това се прави, за да мине време и се избегне скандала, че детето й ще бъде изхвърлено, както много други преди нея... Стана точно така, както по-късно постъпиха с Нанси.
А ние възрастните, които знаехме, замълчахме и мълчим, защото, както каза едно от моите бивши момичета, „… Г-жо, Вие знаете, победителите не ги съдят…“
Всички тези жени от БФХГ не ме учудват, за мен както и за мнозина други, те са ясни. Не ми е по силите да проумея и приема поведението на човек получил толкова любов и доброта, заради страданието си, като дете, да се отнася с толкова необяснима грубост към други деца…
Всички в Япония, които помогнаха за лечението Й, както и Моринари Ватанабе, се гордеят с Нея… Иска ми се да вярвам, че знаейки, че е в България, го е потърсила, за да поднесе едно цвете и каже своето Благодаря?
И въпреки всичко, не съм и никога няма да бъда последовател на Макиавели.
продължение ....18/11/2017
Здравейте приятели,
Тъкмо написах поредния разказ и взех, че го изгубих. Нямах време да се ядосам, защото от Япония дойде блага вест. Нашите дяволета, които признавам, в последно време, страшно ми късаха нервите, спечелиха златен медал. Радвам се за тях и за японските ни приятели, които в последните 15 г. са неотлъчно до нас. Потърсиха ни, когато вече не бяхме шампиони и аз не бях треньор на националния отбор. И за тях ще разкажа, ако ви е интересно, но по-късно.
Преди да продължа разказа си за Мори, с когото работехме и прокарвахме пътя на българската школа към Япония, искам да се върна малко назад. Годините минават и много неща се забравят. Ако не бяхте ми напомнили, щях да пропусна да спомена един човек, който заслужава благодарност. Става въпрос за Диляна Георгиева и нейното участие в случая с операциите на пострадалото ни дете.
Когато с Мори обсъждахме какво още можем да направим, за да подпомогнем „Джаско“ и убедим голямото ръководство да поеме случая, Мори предложи да поканим Диляна Георгиева, която беше много популярна в Япония. Честно казано не ми се искаше да разговарям с нея. Току що се бе отказала от състезателна дейност, не беше успяла да отпочине и най-важното, беше влюбена до уши в сегашния си съпруг. Аз трябваше да й предложа да замине на другият край на света, за дълго време, да работи почти за джобни, да обикаля от град на град с училището на „Джаско“, за да помогне на едно дете да продължи живота си, като всички останали деца…
И тук ми се иска да повторя „Има и такива хора“. Диляна Георгиева беше и остана от тях. Хора, които имат и пазят идеалите си и са готови да работят за кауза … Тя никога не продума нищо за това. Надали някой се е сетил да й благодари, след като и аз бях забравила. Ако Диляна чете тези редове, нека почувства нашата благодарност.
Днес бих искала да разкажа още един случай, който може да ви даде ясна представа за облика и морала на хората, с които имах щастието да работя и от които се учех в живота…
Войната между Босна и Сърбия беше в разгара си. Не помня точно от къде ми се обади Айда Хаджич – колежка от Сараево. Беше успяла да се измъкне от бомбардировките с няколко деца и ме питаше, може ли да ги приютим… Приехме ги. Живееха в залата и тренираха с нас, когато се обади Мори от Япония. Беше разбрал за босненските деца и знаейки за голямото ми приятелство със сръбските колеги, попита биха ли се съгласили двата отбора да участват на Световното първенство на клубовете - „AEON CUP“ /Няма да крия, инициативата за това състезание беше наша, затова задно с „Джаско“, взимахме дейно участие в популяризирането му сред най-силните в света./
Заминахме за Япония заедно. Пътувахме с Училището из цялата страна, близо две седмици… Никога няма да забравя реакцията на препълнените зали, особено когато босненските и сръбските деца се изкачиха на почетната стълбичка, хванати за ръце, за да кажат не на войната … „Джаско“ пое всички разходи по пътуването и престоя на двата отбора, като отдели средства, с които да могат да продължат тренировките си и след войната.
продължение ....21/11/2017
Приятели,
Обещах и трябва да завърша разказа си за Япония на Мори, както е останал в съзнанието ми, този период на общуване с един невероятен народ и държава.
Случвало ли ви се е, толкова работа и ангажименти да се стоварят изведнъж върху ви, че да имате усещането, че сте понесли на гърба си вселената. Вчерашния ден беше за мен такъв.
Затова пък днес рано, рано ще се опитам да разкажа една история така, че да ви развеселя.
Беше 1988г. Предстоеше ми пътуване за Япония, когато се обади Мори, че Чермена – Окада сан ще посети Унгария и след това иска да се отбие в България. В този момент в „Левски –Спартак“ за международната дейност отговаряше Атанас Голомеев. Изработихме перфектен, според нас план, щяхме да разведем Окада сан тук и там, да се похвалим с това и онова… Заминах за Япония спокойна, че всичко е организирано, щях да се върна, ден след като Мори и Окада сан са кацнали у нас…
За мен беше изненада, когато на аерогарата у нас ме посрещна Наско задно с Мори. Наско изглеждаше смутен, а Мори посърнал... Първите думи, които чух, бяха: „Нешка сан, аз уволнен, Чермена - бесен. Много лошо.“
Какво беше станало? Слизайки от самолета, въпреки че бяхме дружество на МВР, не бяха успели да уредят за г-н Окада VIP. На граничен контрол, толкова го бяха въртяли и проучвали, че както по-късно ми каза Мори, цветът на лицето му станал синьо – черен. С излизане от аерогарата, след като видял програмата, казал – НЕ! В самолета гледал рекламни брошури и поискал веднага да тръгнат към Пловдив. Закъсали на магистралата, чакали пътна помощ, накрая се оказало, че Наско забравил да налее бензин. Е. не е нужно повече да обременявам разказа, като описвам в какво настроение беше г-н Окада, когато му се представих в „Шератон“… Тръгнахме към Националната галерия и няма да забравя, как Мори, г-жа Окада и аз подтичквахме, след Кайчо /обръщение за високопоставен в йерархията човек/, който скръстил ръце на гърба, буквално пореше въздуха пред нас.
След Галерията каза, че иска да види ЦУМ, по онова време основният бизнес на „ДЖАСКО“ бяха верига универсални магазини. След като обиколи със същата скорост магазина, отсече, че това става за галерия, сиреч за магазин – не.
Мори все повече помръкваше, а аз се чудех какво да правя, когато чух, че иска високият ни гост иска да присъства на празника на розите в Казанлък. Но не с Голомеев.
Обадих се на тогавашния секретар на БКП в града обясних за кого става въпрос и помолих за помощ. Тръгнахме по Подбалканския път, Окада сан командваше – спри, тръгни… Шофьор бях, разбира се, аз. Спирахме, питаше защо от двете страни на пътя има плодни дръвчета, разказвах му как хората са садили, за да има сянка, отивайки на пазар с каруците, за да откъснат плод и разквасят устата в летните жеги. .. Чудеше се колко много скулптури има по путя и как всички могат да ги гледат без да плащат… Точно преди Казанлък спирачките ми отказаха. Все пак запазих самообладание и криво ляво дотътрих групата до стадиона. Посрещнаха ни с хляб и сол. Поставиха на главите ни венци от рози, заведоха ни на стадиона, където хората от околните села, насядали в каруците, пременени в национални носии прииждаха. Лицето на Кайчо все повече просветваше… А когато удари тъпана и заиграха, той превъзбуден и истински щастлив не скриваше възторга. По-късно ми каза, че в неговия роден край, танците приличали на тези, които гледахме. След празненството на стадиона, бяхме поканени да разгледаме Музея на розата, където ни подариха мускалчета с розово масло… Вниманието към нас, силно впечатли госта ни и Мори вече не казваше „Аз уволнен“
Приятели, ще продължа довечера.
продължение ....21/11/2017
Япония на Мори
И така приятели, днес рано, рано успях да напиша първата част от разказа за гостуването на г-н Окада в България. Толкова бързах и толкова не исках да изгубя написаното, че съм го поставила 5 пъти едно след друго. А след това видях и колко други грешки съм направила. Моля за извинение.
Гостуването в Казанлък ни изми очите. Лицето на Чермена просветна, Мори се поуспокои… От там нататък, нашите гости посетиха ателието на Светлин Русев, Музея за чужди изкуства, Храм паметника „Александър Невски“, Криптата, Експозицията на Л.Далчев, където Окада сан, отново учудено възкликна, че такова изкуство е достъпно за всички и то без заплащане… Емил Попов /един изключително талантлив скулптор/, ни посрещна в двора на ателието си в с. Дрен… Нагостиха ни, разгледахме ателието...
Разходихме Окада сан и съпругата му из Борисовата градина, като им разказах, че това е изкуствено създаден парк, че има много редки видове дървета, че в създаването му са участвали видни личности в това число и Константин Величков. /Така бяхме учили, така разказвах…/ Пропуснах да спомена Фердинанд …
Вечерта Марги Рангелова ни покани в Ресилово. Вечеряхме на двора под една разкошна лоза. Марги и сестра ѝ бяха изключителни кулинарки. Масата беше отрупана с какви ли не лакомства, но това, което веднага бе посочено, като супер деликатес, бяха подлучените тиквички. Окада сан все повтаряше, че това в Япония е много скъпо, но у нас е много по-вкусно. Секретарят на г-н Окада, който го придружаваше при пътуванията му в Европа и говореше перфектно френски език, без никакво колебание постави френската кухня след тази на Марги и Венчето.
За София тръгнахме след полунощ и ще призная честно, карах малко по-бързо. На Владая ни спря милиция и аз приготвих глобата - не споря никога, когато съм виновна. Милиционерът ме позна, смъмри ме и помоли да карам по-внимателно. Тогава осъзнах, че съм попрекалила със скоростта, защото в Япония при техните коли, максималната скорост, разрешена за магистрала беше 80 км. Жестът на милиционера към мен, силно впечатли Чермена, който каза, че това у тях не може. Честно казано доста се засрамих и след, като се извиних, престанах да се правя на Фитипалди ...
На заминаване се опитах още веднъж да уредя VIP за граничния пункт на аерогарата, но и аз не успях. Бях много притеснена и многократно се извинявах, но Окада сан запази доброто си настроение и само каза „България няма икономика и затова не знаят кой съм“.
Същата есен се видяхме, вече в Япония. Г-н Окада ни покани на вечеря и слава на Бога, си припомняше само хубавите моменти от пребиваването в България. Беше приготвил подаръци за всички приятели, които естествено, аз трябваше да пренеса… Нямаше да бъде толкова страшно, ако не носехме цял куп уреди за залата. Беше ужасно трудно да излъжем руснаците с килограмите на багажа, но успяхме. Винаги успявахме, защото „Сасаки“ ни даваше много повече уреди, спестявайки разходите за транспорт. За нас, да занесем в България повече уреди, беше особено важно.
Е, за днес –достатъчно. Утре ще продължа да разказвам, защото следва най-красивата част от тази история.
Лека вечер на всички.
продължение ....22/11/2017
Същата есен, вече в Япония, Окада сан ни покани на вечеря. Там чух неговия разказ, който силно ме впечатли и бих искала да споделя с вас.
Окада сан членуваше в Клуба на най-богатите хора в света и за поредната среща, е трябвало да подготви и изнесе доклад на тема - човекът и щастието… Разказа ни как построил встъплението си към доклада.
„На тази среща сме се събрали най-богатите хора в света. Хора, които имаме всичко – фабрики, заводи, магазини, супер коли, кораби, самолети, можем да имаме дори градове и държави… Но преди няколко месеца посетих една не толкова богата държава и там в малко селце, под лозата на двора, се е почувствах най-щастлив…“ Знам колко шаблонно, и в случая неуместно, ще прозвучи, но понякога вторачени в своите желания не осъзнаваме, че наистина не е нужно да владеем света, за да се докоснем до онова усещане за лекота и удовлетвореност, което наричаме щастие…
На тази вечеря, Мори ми съобщи, че Окада сан ми е издействал постоянна виза за влизане в Япония, което се случваше много рядко. Беше го направил, защото отношението към мен в България, беше добило гласност и той искаше да се чувствам спокойна и да знам, че ако се случи нещо, Япония ще ме приеме…
И то се случи. След като подадох оставка през 1989 г. и тя бе приета, за мен повече в българския спорт нямаше място.
Националните състезателки продължиха с помощник треньорите, които водех, като лични. Не си спомням кой ни замести при ансамбъла. / с него тогава работехме Ефросина Ангелова и аз/ Почти веднага след Сараево заминах и започнах работа в „Джаско“. Бях, може би седмица в Япония, когато от България пристигна Националният отбор, мисля, че за Купата на Вакол. Разбира се, че веднага тръгнах да видя момичетата, когато организаторите учтиво ме помолиха да не слизам на състезателната площадка, това било желанието на българската делегация. На това състезание, аз можех да бъда само зрител. В този момент ми се искаше да се отвори земята и да потъна. Не, не бях обидена заради себе си, тъжно ми беше, че без всякакъв свян, си изкарвахме кирливите ризи на показ.
Месец по-късно, Мори ми звънна през нощта, за да ми каже, че Тодор Живков падна… Аз от своя страна го помолих да вземе билет за първия възможен полет към България… Какви илюзии…
Лека вечер, приятели. Ако последните редове са оставили горчив привкус в съзнанието ви, обещавам утре да ви развеселя. Или поне така ми се иска.
продължение ....23/11/2017
Приятели,
Бих искала да завърша разказа си за Моринари Ватанебе и Окада сан - тези удивителни хора, като споделя още няколко случая.
През 91 – 92г., субсидиите за спорта у нас рязко спаднаха. Мори изпращаше в залата треньори и състезателки на специализация и с това отчасти ни подпомагаше. При един от разговорите ни, ми предложи да напиша писмо до г-н Окада и помоля за спонсорство. Направих го и само след месец трябваше да прелетим разстоянието София – Токио – София за четири дни, с Мария Петрова и не помня вече кой, за да се появим на съвета на старейшините на „Джаско“ и кажем „Охайо годзаимас“, /т.е. Добро утро./
Не искам да си спомням това ужасно пътуване посред зима, с мъгли, закъснения и висене по аерогарите, но беше необходимо да засвидетелстваме уважение и спечелим сърцата на тези мъже, които се занимаваха само с бизнес. Мисля, че когато от аерогарата цъфнахме направо в заседателната зала, имахме толкова окаян вид, че само с него, стопихме леда и „Джаско“ получи съгласие да ни спонсорира.
Трябваше да се върна и бързо да направя предложението си. Написах го дълго и прочувствено, дадох го за превод и веднага го пуснах на Мори. Отговорът не закъсня, със следните забележки. Първо, стилът на превода беше на човек завършил Токийския Университет. За Окада сан, той е труден и това ще го засегне./В Япония езикът, който се използва, много зависи от образованието на човека/. Второ три страници са много. Трябваше да скъсам всичко и във вид на таблица да изложа идеите си за издръжката на „Левски“ и националния отбор. Този път с превода се залови лично Мори.
След близо месец Окада сан ни вмести в претоварения си график и ни покани на работна закуска. Когато влязохме, Мори веднага разбра и ме уведоми: „Нешка сан, Кайчо много ядосан, ужас.“. Че е ядосан и аз го разбрах, защото кракът му, опрян в масата, караше чашата ми с кафе леко да подрънква в чинийката…
След като взе таблицата и я разгледа, Окада сан извади химикал и започна да зачертава едно след друго всичките ми предложения. А те бяха, че ще се издържаме, като развиваме допълнително следните дейности: ще преподаваме балет, пиано, народни танци, ще правим шоу програми, курсове и семинари….
Мори още повече пребледня, а аз почувствах как изстивам…
След кратко мълчание Окада сан каза – „Всичко, което си предвидила е добро, прави го, но ние ще даваме пари за това, което знаем, че правиш най-добре. Ще даваме пари, за да запазиш българската художествена гимнастика за света.“ Спомням си, че благодарих и поисках да подпишем договор, като заявих, че всяка стотинка по този договор, ще бъде отчитана и харчена по предназначение. Отговорът беше типично по японски: „Нешка сан, ако не Ви вярваме, никакви договори не биха ни убедили да го направим.“
В следващите четири години „Джаско“ беше щедър спонсор на БФХГ и КХГ “Левски“. В замяна на това, през 1996г. типично по нашенски, чрез умишлено предизвикания, масов фалит на банките, бяха отмъкнати не малки суми и от БФХГ и от нас … И все пак успяхме да спасим част от парите на „Левски“. Опитвах се да ги умножа по различни начини, понякога сполучливо, понякога - не. По този повод в един момент разбрах, че съм лихварка?!
Когато, поради заболяване, Тодорка Шишкова напусна федерацията, и аз убедих Мария Гигова да се върне и я поеме, защото бях убедена, че така ще е най-добре за българската художествена гимнастика, оставихме за бъдещото ръководство 200 000 US $. Бяхме пестеливи и стриктни в харченето, но не успяхме да запазим за света онази Българска художествена гимнастика, която ни отличаваше и правеше уникални.
Новата политика, след 15 г. подражателство, успя. Важен е медалът...
Автора заел се да пише история за тях не ги е познал, че ти ли 
